Прониза го острата болка, с която толкова често се бореше. Опита се да не й се поддаде. Болка от безсилието пред яснотата на какво е способен, какво би могъл да направи, ако не му беше забранено. После, без никаква връзка, се сети за Доминик Франкън. Тя нямаше нищо общо с онова, за което мислеше. Порази го, че е в съзнанието му дори и сред тези мисли.
Измина цяла седмица. Една вечер намери писмо в къщата, където живееше. Беше препратено от неговата бивша кантора към последния му адрес в Ню Йорк, от там до Майк, от Майк в Кънектикът. На плика имаше релефен адрес на неизвестна за него петролна компания. Отвори писмото и прочете:
Уважаеми г-н Роурк,
Опитвам да се свържа с вас, но не мога да ви открия. Моля, свържете с мен, щом ви е възможно. Бих искал да поговорим за плановете ми за „Енрайт Хауз“, ако вие сте човекът, проектирал магазина на Фарго.
Искрено ваш:
Половин час по-късно Роурк беше във влака. Когато влакът потегли, той си спомни за Доминик, спомни си, че я оставя. Тази мисъл му се стори далечна и маловажна. Смая се, че продължава да мисли за нея.
С времето може би ще се примири и ще забрави всичко, мислеше си Доминик. С изключение на спомена, че изпита удоволствие от случилото се, че той го знае, че го е знаел, преди да отиде при нея и че е дошъл само затова. Можеше да се защити само по един начин — да реагира с погнуса, но не го направи. Изпита наслада от погнусата си, от страха си и от неговата сила. Устреми се към падението и това я накара да го намрази.
Една сутрин намери писмо на масата със сервираната закуска. Беше от Алва Скарет. „… Кога се връщаш, Доминик? Не мога да ти опиша колко много ни липсваш. Не си от приятните хора, когато си тук, всъщност аз се страхувам от теб, но от разстояние ще раздуя допълнително и без това раздутото ти его и ще призная, че всички те чакаме с нетърпение. При нас ще се върне Императрицата.“
Прочете го и се разсмя. Ако знаеха… тези хора… от някогашния й живот, които благоговееха пред нея… изнасилиха ме… Изнасили ме рижав бачкатор в каменна кариера… Изнасили мен, Доминик Франкън… В яростното унижение тези думи й доставяха същото удоволствие, което изпита от прегръдката му.
Продължи да мисли за него, докато се разхождаше из околността, когато се разминаваше с хора по пътя, а те й се кланяха, защото бе господарката на замъка. Искаше да крещи пред всички.
Дните й минаваха незабелязано. Затъна в странно усамотение, наслаждавайки се на думите, които неспирно си повтаряше. Една сутрин на моравата в градината си даде сметка, че е изтекла цяла седмица, през която не го е виждала. Забърза през моравата и излезе на пътя. Тръгна към кариерата.
Извървя разстоянието до кариерата пеша, без шапка в зноя. Не бързаше. Нямаше защо да бърза. Беше неизбежно. Да го види отново… Не си постави никаква цел. Изпитваше толкова силна нужда от него, че не й трябваше цел. По този въпрос ще мисли после… Имаше и други неща, отблъскващи и важни, които се надигаха смътно в ума й, но първо и преди всичко, само едно: да го види отново…
Стигна до кариерата и се огледа бавно, внимателно и глупаво. Толкова бе чудовищно, че не можа да повярва на очите си: веднага разбра, че го няма. Работата кипеше под високото обедно слънце, не се виждаше нито един бездействащ човек, но той не беше сред работещите. Вцепени се и зачака. Мина много време.
Видя началника и го повика, махвайки с ръка.
— Добър ден, г-це Франкън… Прекрасен ден, нали, г-це Франкън? Още е средата на лятото, но есента наближава, да, есента наближава, вижте листата, г-це Франкън.
Тя попита:
— Имаше тук един човек… мъж с ярко оранжева коса… къде е?
— О, да. Знам го. Отиде си.
— Отиде си?
— Напусна. Мисля, че замина за Ню Йорк. Съвсем ненадейно.
— Кога? Преди седмица ли?
— Не. Вчера.
— Кой беше…
Млъкна. Вместо да зададе въпроса: „Кой беше той?“, попита:
— Кой работеше тук до толкова късно снощи? Чух взривове.
— Изпълняваме специална поръчка за сградата на г-н Франкън. Нали знаете, сградата „Космо-Слотник“. Спешно е.
— Да… разбирам…
— Съжалявам, че сме ви обезпокоили, г-це Франкън.
— О, не… всичко е наред.
Тръгна си. Не попита за името му. Това беше последен шанс да остане свободна.
Закрачи бързо, леко, с внезапно облекчение. Зачуди се защо не си е давала сметка, че не знае как се казва и защо не го е попитала. Може би защото й бе станало ясно всичко, което искаше да знае за него, още от първия поглед. Човек не може да открие в Ню Йорк работник, чието име не знае. Беше в безопасност. Ако знаеше името му, щеше вече да е тръгнала за Ню Йорк.