Занапред всичко е ясно. Не е нужно да прави нищо повече, освен да не пита за името му. Отдъхна си. Има шанс да се бори. Ще го сломи… или ще бъде сломена. Ако бъде сломена, ще пита за името му.
III
Питър Кийтинг влизаше в кантората и вратата се отваряше като висока нотка на тромпет. Вратата се разтваряше широко, като пред човек, за когото всички врати се разтварят така.
Денят му в кантората започваше с вестниците. На бюрото го очакваше купчина вестници, подредени от секретарката. Харесваше му да чете новите публикации за строежа на „Космо-Слотник Билдинг“ или за фирмата „Франкън&Кийтинг“.
Тази сутрин във вестниците нямаше нищо по тези въпроси и Кийтинг се намръщи. Прочете една история за Елсуърт М. Тухи, която го порази. Починал бе видният филантроп Томас Л. Фостър. В завещанието си, наред с други големи суми, бе оставил скромните сто хиляди долара на Елсуърт М. Тухи, „мой приятел и духовен водач, в благодарност за извисения му ум и искрената преданост към човечеството“. Елсуърт М. Тухи приел наследството и го дарил непокътнато на „Центъра за социални изследвания“, прогресивен научен институт, където изнасяше лекции за „Изкуството като социален симптом“. Обяснил, че прави дарението, защото „не вярва в институцията на наследяването от частни лица“ и отказал всякакви коментари.
— Не, приятели мои, нито дума повече.
И добавил, верен на стила си да омаловажава своите заслуги:
— Придържам се към лукса да коментирам само интересни теми. Не се смятам за такава.
Питър Кийтинг изчете статията и тъй като знаеше, че самият той никога не би постъпил така, изпита безгранично възхищение.
После го обзе познатото раздразнение от мисълта, че още не е успял да се запознае с Елсуърт Тухи. Тухи бе заминал да изнася лекции малко след обявяването на наградите в конкурса за „Космо-Слотник“. На бляскавите приеми, които посещаваше Кийтинг, не идваше единственият човек, с когото най-силно желаеше да се запознае. Тухи не спомена нито веднъж в рубриката си името на Кийтинг. И този път, както всяка сутрин, Кийтинг разтвори с надежда „Банър“ на страницата, където излизаше „Един тих глас“. Но рубриката, озаглавена „Песни и други неща“, описваше превъзходството на фолклорните песни над всички останали видове музика, и на хоровото пеене над всеки друг вид музикално изпълнение.
Кийтинг захвърли вестника. Закрачи гневно из кабинета. Трябваше да се заеме с неприятен проблем, който отлагаше от няколко дни. Проблемът с избора на скулптор за сградата на „Космо-Слотник“. Преди месеци поръчката за гигантската статуя „Усърдието“, предвидена за главното фоайе на сградата, бе присъдена експериментално на Стивън Малъри. Тази награда изненада Кийтинг, но решението бе на г-н Слотник, така че Кийтинг го одобри. Г-н Слотник каза на Малъри: „… признание за изключителните ви способности… разбира се, вие още не сте име, но ще станете, след такава поръчка… сгради като моята не се строят всеки ден.“
Кийтинг не хареса Малъри. Очите му бяха като черни дупки, в които тлее огън. Малъри не се усмихна нито веднъж. Беше двадесет и четири годишен. Веднъж бе направил изложба със свои творби, но нямаше много поръчки. Изкуството му бе странно и необуздано. Кийтинг си спомни какво бе написал Елсуърт Тухи преди много време в „Един тих глас“: „Човешките ваяния на г-н Малъри щяха да са чудесни, стига да я нямаше хипотезата, че Бог е сътворил света и човешкото тяло. Ако поверят тази работа на г-н Малъри, той може да се справи по-добре от Всевишния, съдейки по каменните му скулптури на човешки фигури. А може би не?“ Кийтинг се чудеше защо г-н Слотник се е спрял на него. Стана му ясно, когато научи, че Димпълс Уилямс навремето живяла в Гринич Вилидж в същата къща със Стивън Малъри, а г-н Слотник не можел да откаже нищо на Димпълс Уилямс. Малъри получи поръчката, работи по нея и предаде макет на „Усърдието“. Щом го видя, Кийтинг осъзна, че статуята ще изглежда като кървяща рана, като обгорено петно в проектираното от него изящно фоайе. Скулптурата представляваше стройно мъжко голо тяло, което може да премине през стоманената броня на боен кораб или през всякакво друго препятствие. Беше предизвикателна. Правеше странно впечатление. До нея хората изглеждаха по-малки и по-тъжни от обичайното. Гледайки статуята, Кийтинг помисли, че за първи път в живота си разбира какво значи думата „героичен“.