Не каза нищо. Макетът бе изпратен на г-н Слотник. Мнозина реагираха с негодувание, подобно на Кийтинг. Г-н Слотник му каза да търси друг скулптор и остави избора в неговите ръце.
Кийтинг се свлече в едно кресло, облегна и цъкна с език. Зачуди се дали да възложи поръчката на Бронсън, скулптор, който бе приятел на г-жа Шупи, съпругата на президента на Космо, или на Палмър, препоръчан от г-н Хюзби, който искаше да построи фабрика за козметика за пет милиона долара. Кийтинг установи, че това колебание му харесва. Съдбата на двама души, както и на още много други потенциални кандидати зависи от него — тяхната съдба, трудът и надеждите им, а може би дори количеството храна в стомасите им. Може да избере когото поиска, без значение по каква причина или без причина; може да хвърли чоп, може да избере, като брои копчетата на жилетката си. Беше могъщ чрез благоговението на онези, които зависеха от него.
Тогава видя плика.
Беше най-отгоре на купчината писма върху бюрото — обикновен, тънък, тесен плик, с малката емблема на „Банър“ в ъгъла. Взе го припряно. Вътре нямаше писмо, само тясна коректура за утрешния „Банър“. Видя познатото заглавие „Един тих глас“ от Елсуърт М. Тухи. Следваше подзаглавие от една дума, с големи, раздалечени букви, набиваща се като залп заради липсата на други думи:
„К И Й Т И Н Г“
Изтърва хартиената лента, грабна я отново и зачете, задъхвайки се от големите изречения. Хартията затрепери в ръката му, челото му се покри с ярко розови петна. Тухи пишеше:
Величието е преувеличение. Подобно на всички преувеличени измерения, и то съдържа и неизбежна празнота. Човек се сеща за надут детски балон, нали? И все пак има случаи, когато сме принудени да признаем съществуването на сходно явление — поразително близко — до онова, което смътно обозначаваме с понятието величие. Такова явление има на нашия архитектурен хоризонт в лицето на едно обикновено момче, на име Питър Кийтинг.
Много се каза и изписа — основателно — за прекрасната сграда на „Космо-Слотник“, която той е проектирал. Но нека хвърлим поглед отвъд сградата, към човека, оставил върху нея отпечатъка на своята личност.
Тази сграда не носи личностен отпечатък — и в това, приятели мои, се крие величието на личността. Величието на млад самоотвержен дух, който осмисля всичко и го връща обратно на света, обогатено с топлия блясък на неговия талант. Така човек се превръща от самотен чудак в представител на всички хора, за да въплъти стремежите на всички в своя собствен…
… Мислещите хора ще чуят посланието, което Питър Кийтинг ни отправя чрез сградата „Космо-Слотник“. Ще видят, че първите три масивни етажа са здравата маса на нашата работническа класа, която издържа цялото общество; че редиците еднакви прозорци, обърнати към слънцето, са душите на обикновените хора, на безбройните безименни хора, еднакви като братя, протягащи ръка към светлината; ще видят, че изящните пиластри, които се издигат от здравата основа на ниските етажи и разцъфтяват весело в коринтски капители, са цветята на Културата. Те разцъфтяват само ако са вкоренени в благодатната почва на широките маси…
… За да отговоря на онези, според които всички критици са злодеи и имат за цел да смажат възвишения талант, желанието на тази рубрика е да благодари на Питър Кийтинг, че ни позволи рядката — тъй рядка! — възможност да изпитаме наслада от истинската си мисия. А тя е да открием нов талант — когато го има. И ако Пит Кийтинг прочете тези редове, не очакваме никаква благодарност от него. Благодарните сме ние.
Едва след като се зачете в статията за трети път, Кийтинг забеляза няколко реда, написани с червен молив в полето до заглавието:
Уважаеми Питър Кийтинг,
Заповядайте някой ден в кабинета ми. Иска ми се да се запознаем.
Пусна изрезката на бюрото и се загледа в нея, въртейки с пръсти кичур коса, щастливо унесен. Обърна се рязко към скицата на сградата „Космо-Слотник“, която висеше на стената между огромни фотографии на Партенона и Лувъра. Погледна пиластрите на своята сграда. Никога не си ги бе представял като Култура, разцъфваща от широките маси, но реши, че всеки спокойно може да я възприеме така, подобно на всички други красиви неща.
Грабна телефона. Отвърна му високият и равен глас на секретарката на Елсуърт Тухи. Уговори си среща с Тухи за четири и половина на следващия ден.