Малъри зачака съдебния процес в затвора. Всички опити да бъде разпитан се провалиха.
Мисълта, заради която Кийтинг не мигна с часове през тази нощ, беше безпричинната увереност, че Тухи се чувства точно като него. Знае, също като мен, че в мотива на Стивън Малъри се крие по-голяма заплаха, отколкото в опита за убийство, казваше си Кийтинг. Но никога не ще узнаем неговия мотив. А може би ще го узнаем?… И тогава докосна ядрото на страха: внезапно си пожела през идните години, до края на живота си, да не узнае никога този мотив.
Секретарката на Елсуърт Тухи се изправи бавно при появата на Кийтинг и го поведе към кабинета на Елсуърт Тухи.
Макар да беше преодолял етапа, в който го обземаше тревожност преди среща с известен човек, Кийтинг го преживя отново в мига, когато вратата се отвори под ръката на секретарката. Питал се беше как ли изглежда Тухи. Помнеше великолепния глас във фоайето на стачното събрание. Представяше си огромен на ръст мъж, с гъста буйна коса, може би леко посребрена, с открити, широки черти и безкрайно великодушие, смътно напомнящ на Бог Отец.
— Господин Питър Кийтинг, господин Тухи — каза секретарката и затвори вратата след него.
Видеше ли за първи път Елсуърт Монктън Тухи, човек изпитваше желание да му подари дебело, плътно подплатено палто — тъй крехко и беззащитно изглеждаше тънкото му дребно телце. Приличаше на пиле, току-що излюпило се от яйцето, с чупливи, неукрепнали кости. При втория поглед на човек му се приискваше да се увери, че палтото е от най-добро качество — тъй елегантни бяха дрехите, покриващи тялото му. Кройката на тъмния костюм следваше стриктно формите на тялото, без да се оправдава за нищо: потъваше в хлътналия, тесен гръден кош, спускаше се от дългия тънък врат по скосените рамене. Над тялото се извисяваше голямо чело. Клиновидното лице се стесняваше от широките слепоочия към малката остра брадичка. Имаше черна лъскава коса, разделена по средата с прав път. Черепът му беше правилен, ушите му стърчаха широки и голи, като дръжки на супник. Имаше дълъг и тънък нос, удължен от загатнат черен мустак. Очите му бяха черни и пронизителни. Излъчваха такъв необятен интелект и искряща веселост, че очилата сякаш бяха предназначени не да предпазват неговите очи, а да предпазват очите на другите хора от неудържимия им блясък.
— Здравейте, Питър Кийтинг — каза Елсуърт Монктън Тухи с вълшебния си завладяващ глас. — Какво мислите за храма на Нике Аптерос?
— Приятно ми е… да се запознаем, г-н Тухи — изрече Кийтинг и млъкна смаян. — Какво мисля… за кое?
— Седнете, приятелю. За храма на Нике Аптерос.
— Ами… аз…
— Сигурен съм, че е изключено да ви е убягнало това малко бижу. Партенонът е заграбил цялото внимание — та мигар обикновено не става така? По-големият и по-силният си присвоява цялата слава, а красотата на по-малко привлекателния остава невъзпята. А това внимание трябваше да бъде насочено към великолепното миниатюрно творение на великия свободен дух на Гърция. Забелязали сте, сигурен съм, изящното разпределение на неговата маса, ненадминатото съвършенство на малките му пропорции — разбира се, че го знаете, превъзходното в скромното — тънкото умение в детайлите?
— Да, разбира се — измънка Кийтинг, — храмът на Нике Аптерос винаги ми е бил любим.
— Наистина ли? — каза Елсуърт Тухи с неопределима усмивка. — Сигурен бях. Сигурен бях, че ще го кажете. Имате много красиво лице, Питър Кийтинг, стига да не гледате така втренчено — никак не се налага да гледате така.
Тухи прихна. Смехът му беше натрапчив, дори обиден и за Кийтинг, и за самия него, сякаш изтъкваше целия фалш на срещата им. Кийтинг остана за известно време втрещен, но после и той се разсмя облекчено, като че ли си беше у дома с много стар приятел.
— Така е по-добре — каза Тухи. — Не смятате ли, че е по-разумно да не говорим твърде сериозно във важен момент? Може би моментът е много важен — знае ли човек? — и за двама ни. Разбира се бях наясно, че малко ще ви е страх от мен. Признавам си, че и аз се страхувах от вас. Нали така е много по-добре?
— О, да, господин Тухи — каза доволно Кийтинг. Обичайната му самоувереност при срещи с хора се бе изпарила, но вече се чувстваше добре, сякаш бе освободен изцяло от отговорност и нямаше защо да внимава дали изрича правилните неща. Остави се леко да го направляват какво да говори, без никакво усилие от негова страна.
— Винаги съм знаел, че запознаването ми с вас ще бъде важен момент, господин Тухи. Винаги съм го знаел. От години.