— Наистина ли? — попита Елсуърт Тухи, гледайки внимателно иззад очилата. — Защо?
— Защото винаги съм се надявал да ме харесате, да ме одобрите… да одобрите работата ми… когато му дойде времето… ами аз дори…
— Да?
— … Дори често съм си мислил, когато проектирам, дали Елсуърт Тухи би казал, че сградата е хубава? Опитвал съм се да я видя през вашите очи… аз… аз… — Тухи слушаше внимателно. — Отдавна искам да се запозная с вас, защото вие сте изключителен мислител, толкова изискан и културен човек…
— Хайде — каза Тухи любезно, но малко нетърпеливо, сякаш интересът му бе отслабнал при последното изречение. — Оставете тия работи. Не искам да съм неучтив, но нека си ги спестим, става ли? Колкото и да е странно, наистина не обичам да ме ласкаят.
Кийтинг си даде сметка, че очите на Тухи му вдъхват спокойствие. В очите на Тухи имаше толкова разбиране и непресторена доброта — не, може би точната дума е безгранична доброта. Човек не можеше да скрие нищо от него, но и нямаше защо да крие — той би простил всичко. Кийтинг не бе виждал по-съпричастни очи.
— Г-н Тухи — измънка той, — исках…
— Искахте да ми благодарите за статията — каза Тухи и на лицето му се появи лека гримаса на весело отчаяние. — Аз пък правя всичко възможно да ви попреча. Помогнете ми да си го спестим, съгласен ли сте? Няма защо да ми благодарите. Ако сте заслужили написаното — дължите го на себе си, не на мен. Нали?
— Толкова съм щастлив, че ме смятате за…
— … добър архитект? Но, момчето ми, и вие знаете, че е така. Или не сте съвсем сигурен? Никога ли не сте съвсем сигурен?
— Ами, аз…
Паузата трая само миг. На Кийтинг му се стори, че Тухи очаква от него точно такава пауза. Не го изчака да продължи, а заговори така, сякаш бе чул пълния отговор — отговор, който му харесва.
— Колкото до сградата на „Космо-Слотник“, мигар някой може да отрече, че е забележителна? Проектът силно ме впечатли. Изключително находчив, блестящ проект. Твърде необичаен. Съвсем различен от предишните ви работи. Нали?
— Разбира се — каза Кийтинг и за първи път гласът му прозвуча ясно и твърдо, — заданието беше различно от всичко друго, което съм правил. Изпълних проекта така, че да отговаря на конкретните изисквания на заданието.
— Разбира се — каза тихо Тухи. — Чудесен е. Гордейте с него.
Кийтинг забеляза, че очите на Тухи гледат неподвижно през средата на стъклата, фокусирани право в неговите зеници. Кийтинг внезапно проумя, че Тухи знае, че не той е проектирал „Космо-Слотник Билдинг“. Но не това го изплаши. Изплаши го одобрението в очите на Тухи.
— Ако трябва да изпитвате… не, не благодарност, благодарност е досадна дума… но да кажем, признателност? — продължи Тухи с още по-тих глас, сякаш Кийтинг беше съучастник в заговор и знае, че думите от този момент нататък ще са като таен шифър, — можете да ми благодарите, че съм разбрал символичния смисъл на вашата сграда и съм го изразил с думи така, както вие сте го изразили с мрамор. Разбира се, защото вие не сте обикновен зидар, а мислител в камък.
— Да — каза Кийтинг, — именно такава беше моята абстрактна тема, когато проектирах сградата — великите маси и цветята на културата. Винаги съм вярвал, че истинската култура произтича от обикновения човек. Но не се надявам някой някога да ме разбере.
Тухи се усмихна. Тънките му устни се отвориха и разкриха зъбите. Не гледаше Кийтинг. Гледаше собствената си ръка — дълга, слаба, чувствителна ръка, като на концертиращ пианист, местеща лист на бюрото. Каза:
— Може би ние сме братя по дух, Кийтинг. Човешкият дух. Само той е от значение в живота — погледът му се плъзгаше край Кийтинг, а лещите бяха вдигнати много над нивото на лицето на Кийтинг.
На Тухи му е ясно, че и през ум не ми е минавало за абстрактна тема, преди да прочета статията му, каза си Кийтинг. Нещо повече, Тухи одобрява. Когато лещите бавно слязоха към лицето на Кийтинг, очите омекнаха и се изпълниха с привързаност, съвсем студена и истинска привързаност. Кийтинг сякаш усети как стените на стаята бавно тръгват към него и го тласкат към ужасяваща интимност, но не с Тухи, а с незнайна вина. Идеше му да скочи на крака и да избяга. Остана на мястото си с полуотворена уста.
Без да знае какво го кара да заговори, Кийтинг чу собствения си глас в тишината:
— Исках също да ви кажа колко се радвам, че останахте невредим от куршума на онзи маниак вчера, г-н Тухи.