Кийтинг разгледа скицата. Знаеше отдавна, че Хауърд Роурк е избран за архитект на „Енрайт Хауз“. Видя няколко пъти името му във вестниците. Споменаваше се, че „г-н Енрайт е избрал млад архитект по някаква причина, вероятно защото му се е сторил интересен млад архитект“. Текстът под скицата гласеше, че строежът започва веднага. „Е, и?“ помисли си Кийтинг и хвърли вестника. Вестникът падна до черно-червената книга. Загледа се в тях. Обзе го усещането, че Лоис Кук го закриля от Хауърд Роурк.
— Какво пише там, Пити? — попита майка му зад него.
Подаде й вестника през рамо. След миг вестникът отново беше на масата.
— О — вдигна рамене госпожа Кийтинг. — Хм…
Застана до него. Издокараната й копринена рокля беше прекалено тясна и отдолу личеше твърдият корсет; под брадичката й проблясваше малка брошка — точно толкова малка, че ясно да се виждат диамантите. Беше показно скъпа, като новия апартамент, в който се бяха нанесли. Кийтинг се зае сам с обзавеждането на апартамента и за първи път работи за самия себе си. Обзаведе го в средновикториански стил, консервативно и солидно. Над камината в салона висеше старинна картина. Не беше знаменит прародител, но имаше вид на такъв.
— Пити, миличък, не искам да те притеснявам в неделя сутрин, но не е ли време да се облечеш? Трябва да изляза и ти напомням, че ще ми е крайно неприятно ако загубиш представа за времето и закъснееш. Толкова е любезно от страна на г-н Тухи да те покани в дома си!
— Да, майко.
— Ще има ли видни гости?
— Не. Няма да има гости. Но ще има един друг човек. Не е виден. — Тя го гледаше в очакване. Той добави: — Кейти ще е там.
Името сякаш не й оказа никакво въздействие. Напоследък се бе опаковала в някаква странна увереност, като пласт мазнина, през който този въпрос не може да проникне до нея.
— Семеен чай — подчерта той. — Така ми каза.
— Много мило от негова страна. Сигурна съм, че г-н Тухи е много умен.
— Да, майко.
Надигна се нетърпеливо и си отиде в стаята.
Кийтинг за първи път влизаше в изискания хотел, където Катрин и чичо й неотдавна се бяха нанесли да живеят. Не обърна голямо внимание на апартамента, но запомни, че е обзаведен пестеливо, много чист и скромно елегантен, че има много книги и твърде малко картини, всичките автентични и ценни. Човек запомняше не жилището на Елсуърт Тухи, а домакина. В неделния следобед домакинът носеше тъмносив костюм, строг като униформа и черни лачени пантофи с червен кант. Пантофите се подиграваха със строгата елегантност на костюма, но наред с това я допълваха с дръзкия си ефект. Настани се в широко ниско кресло и лицето му придоби изражение на сдържана благост, толкова сдържана, че Кийтинг и Катрин се почувстваха като незначителни сапунени мехури.
На Кийтинг не му хареса начина, по който Катрин седи на ръба на стола, свита, с неестествено притиснати един в друг крака. Искаше му се да не носи един и същ костюм вече трети сезон, но тя го носеше. Очите й бяха вперени в една точка някъде в средата на килима. Рядко го поглеждаше. Не погледна чичо си нито веднъж. Кийтинг не откри и следа от възторга и възхищението, с което тя говореше за Тухи и което той очакваше да прояви в негово присъствие. Катрин беше някак тромава, безцветна и много изморена.
Камериерът на Тухи внесе подноса с чая.
— Ще налееш ли, скъпа? — каза Тухи на Катрин. — Нищо не може да се сравнява със следобедния чай. Когато Британската империя рухне, историците ще установят, че тя е дала на цивилизацията само две безценни неща — чаеният ритуал и криминалния роман. Катрин, скъпа, защо хващаш дръжката на чайника като месарски сатър? Но нищо, чудесно е, всъщност именно затова те обичаме двамата с Питър. Нямаше да те обичаме, ако беше изящна като херцогиня — за какво му е на човек херцогиня в наше време?
Наливайки чая, Катрин разля малко по стъклото върху масичката — нещо, което никога не й се бе случвало.