— Много ми се искаше да ви видя заедно поне веднъж — каза Тухи. Държеше небрежно изящната чаша. — Глупаво от моя страна, нали? Всъщност няма повод, но понякога съм глупав и сантиментален, като всички хора. Поздравявам те за добрия избор, Катрин. Дължа ти извинение, не съм подозирал, че имаш толкова добър вкус. С Питър сте чудесна двойка. Ти ще си много важна за него. Ще му готвиш овесена каша, ще му переш носните кърпи и ще му родиш деца, макар че, разбира се, всички деца се разболяват от шарка, а това е досадно.
— Но все пак вие… вие одобрявате ли? — попита тревожно Питър.
— Да одобрявам? Какво да одобрявам, Питър?
— Нашият брак… в крайна сметка.
— Какъв излишен въпрос, Питър! Разбира се, че одобрявам. Но вие сте тъй млади! Съвсем типично за младите хора — виждат проблем там, където го няма. Питаш ме така, сякаш е толкова важно, че да заслужава неодобрение.
— Кейти и аз се запознахме преди седем години — каза Кийтинг отбранително.
— Беше любов от пръв поглед, нали?
— Да — каза Кийтинг и усети, че става смешен.
— Сигурно е било през пролетта — каза Тухи. — Обикновено така става. В тъмен киносалон двама души забравят за света и се държат здраво за ръце — но ръцете се потят, когато са твърде дълго една в друга, нали? И все пак е прекрасно да си влюбен. Най-сладката история на света… и най-баналната. Не се извръщай така, Катрин. Никога не бива да губим чувството си за хумор.
Той се усмихна и ги обгърна с топлата си усмивка. Топлотата му беше толкова всеобхватна, че любовта им сякаш се смали и стана незначителна, защото само нещо недостойно би могло да предизвика такава огромна съпричастност. Той попита:
— Между другото, Питър, кога възнамерявате да се ожените?
— Ами… не сме определили дата, нали знаете колко много неща ми се случиха, а сега Кейти е заета с работата си, и… И понеже стана дума — добави той рязко, защото се дразнеше безпричинно от работата на Кейти, — когато се оженим, Кейти ще спре да работи. Не одобрявам.
— Но разбира се — каза Тухи, — и аз не одобрявам, ако на Катрин не й харесва.
Катрин започна работа като детегледачка в детските ясли в Клифърд. Сама го бе решила. Няколко пъти бе ходила в Клифърд с чичо си, който четеше там лекции по икономика. Работата й бе харесала.
— Но на мен ми харесва! — каза тя въодушевено. — Не разбирам защо не одобряваш, Питър! — В гласа й прозвуча предизвикателна и неприятна груба нотка. — През живота си не съм изпитвала по-голямо удоволствие. Да помагам на безпомощните и нещастните. Отидох там сутринта — не бях длъжна, сама пожелах, — а после толкова бързах да се върна у дома, че не ми остана време да се преоблека. Но това няма значение, кой го е грижа как изглеждам? — грубата нотка замлъкна, тя заговори пламенно и много бързо, — чичо Елсуърт, представи си! Малкият Били Хансън го болеше гърлото… нали помниш Били? Сестрата я нямаше и се наложи аз да му промия гърлото с аргирол, горкото дете! Цялото му гърло беше в налепи!
Гласът й засия, сякаш описваше нещо много красиво. Погледна чичо си. За първи път Кийтинг усети очакваната привързаност. Тя продължи да говори за работата си, за децата, за дома. Тухи слушаше сериозно и мълчеше. Но жадното внимание в очите му го промени, присмехулната веселост изчезна и той забрави собствения си съвет, стана сериозен, наистина много сериозен. Забеляза, че чинията на Катрин е празна и й подаде подноса със сандвичите с непринуден жест, който се превърна в елегантен израз на почтителност.
Кийтинг зачака нетърпеливо да млъкне. Искаше да смени темата. Огледа се из стаята и видя неделните вестници. Отдавна искаше да зададе въпрос. Попита внимателно:
— Елсуърт… какво мислите за Роурк?
— Роурк? Роурк ли? — попита Тухи. — Кой е Роурк?
Твърде невинният и небрежен начин, по който повтори името, със загатнатия, леко пренебрежителен въпрос накрая убеди Кийтинг, че на Тухи името му е много добре известно. Човек не изтъква, че не знае нищо по даден въпрос, ако наистина не знае нищо. Кийтинг каза:
— Хауърд Роурк. Архитектът. Проектира „Енрайт Хауз“.
— О, да, някой най-после се зае с „Енрайт Хауз“, нали?
— Има нейна скица в днешния „Кроникъл“.
— Така ли? Хвърлих поглед в „Кроникъл“.
— И… какво мислите за сградата?
— Ако беше интересна, щях да я запомня.
— Разбира се! — сричките на Кийтинг затанцуваха, сякаш дъхът му спираше на всяка, докато отмине. — Пълна щуротия! На нищо не прилича!