Олекна му. Все едно че цял живот бе смятал, че има наследствено заболяване и изведнъж най-прочутият специалист на света го обявява за здрав. Изпита желание да се смее свободно, глупаво, без достойнство. Изпита желание да говори.
— Хауърд ми е приятел — каза доволно.
— Приятел ли? Значи го познаваш?
— Да го познавам ли! Та ние учехме заедно в Стантън, та той живя в нашата къща три години, мога да ви кажа какъв цвят е бельото му и как взема душ — виждал съм го!
— Живял е във вашата къща в Стантън ли? — повтори Тухи. Произнасяше думите внимателно и прецизно. Гласът му звучеше тихо, сухо и категорично, като пукане на кибритени клечки.
Много странно, каза си Кийтинг. Тухи му задаваше твърде много въпроси за Хауърд Роурк. Но въпросите бяха безсмислени. Не бяха нито за сгради, нито за архитектура. Бяха маловажни лични въпроси и беше странно, че ги задава за човек, за когото твърди, че не е чувал.
— Смее ли се често?
— Много рядко.
— Нещастен ли изглежда?
— В никакъв случай.
— Имаше ли много приятели в Стантън?
— Никога не е имал приятели.
— Момчетата не го ли харесваха?
— Никой не е в състояние да го хареса.
— Защо?
— Кара те да се чувстваш така, сякаш би било нахалство да го харесваш.
— Излизаше ли да изпие по някое питие, забавляваше ли се?
— Никога.
— Обича ли парите?
— Не.
— Обича ли да му се възхищават?
— Не.
— Вярва ли в Бог?
— Не.
— Говори ли много?
— Много малко.
— Изслушва ли, когато другите обсъждат някакви… идеи с него?
— Изслушва. Но щеше да е по-добре, ако не изслушва.
— Защо?
— Нямаше да е толкова обидно… ако разбирате какво имам предвид, когато някой ви слуша по този начин, а вие знаете, че думите ви за него нямат никакво значение.
— Винаги ли е искал да бъде архитект?
— Той…
— Какво, Питър?
— Нищо. Просто ми дойде наум колко странно е, че никога не съм си задавал този въпрос. Странното е, че не можете да задавате този въпрос за него. Той е маниак на тема архитектура. Изглежда тя е толкова важна за него, че е изгубил всичко човешко. Изобщо няма чувство за самоирония — ето един човек без чувство за хумор, Елсуърт. Излишен е въпросът какъв щеше да бъде, ако не искаше да е архитект.
— Не — каза Тухи. — Ще зададем въпроса какво би правил, ако не може да е архитект.
— Ще мине през трупове. През колкото е необходимо. През труповете на всички нас. Но ще бъде архитект.
Тухи сгъна смачканата си носна кърпа върху коляното, сгъна я старателно два пъти и прокара нокът по гънките, за да направи ръбове.
— Помниш ли нашата малка група млади архитекти, Питър? — попита той. — Готвя се скоро да свикам първата среща. Говорих с мнозина от бъдещите членове. Ще бъдеш поласкан от мнението им за теб като вероятен председател.
Поговориха си приятно още половин час. Когато Кийтинг стана да си ходи, Тухи каза:
— О, да. Говорих с Лоис Кук. Скоро ще ти се обади.
— Толкова съм ви благодарен, Елсуърт. Между другото, чета „Облаци и мъгли“.
— Е?
— Страхотна е. Знаете ли, Елсуърт, тя… кара човек да промени напълно начина си на мислене.
— Нали? — отвърна Тухи.
Стоеше до прозореца, загледан в последните слънчеви лъчи на студения ясен следобед. Обърна се и каза:
— Прекрасен ден. Вероятно един от последните хубави дни за тази година. Защо не изведеш Катрин на малка разходка, Питър?
— С удоволствие! — каза нетърпеливо Катрин.
— Хайде, тръгвайте. — Тухи се усмихна весело. — Какво има, Катрин? Мигар чакаш позволение от мен?
Тръгнаха заедно, сами по студените бляскави улици, огрени от късните слънчеви лъчи. Кийтинг си припомни какво означава Катрин за него. Обзе го познатата емоция, която избледняваше в присъствието на други хора. Хвана ръката й. Тя я изтегли, свали ръкавицата и мушна пръстите си между неговите. И тогава помисли, че пръстите наистина се потят, ако хората се държат за ръце твърде дълго. Ускори ядосано крачка. Представи си, че сигурно приличат на Мики и Мини Маус и изглеждат смешни в очите на минувачите. За да се отърси от тези мисли, погледна към нея. Тя гледаше право напред в златистата светлина. Видя нежния й профил и неуловима частица усмивка в ъгълчето на устата, усмивка на тихо щастие. Забеляза, че ръбът на клепача й е блед и се запита дали наистина е анемична.