Лоис Кук седна на пода насред всекидневната си. Кръстоса крака по турски, разголвайки едрите си колене. Носеше сиви чорапи, навити на стегнати ластици и избелели розови долни гащи. Питър Кийтинг седна на ръба на шезлонг от виолетов сатен. Не му се бе случвало да се чувства така неловко на първи разговор с клиент.
Лоис Кук беше на тридесет и седем години. В публични изказвания и частни разговори се представяше на шестдесет и четири. Повтаряше го като ексцентрична шега, която създаваше около името и разсеяно усещане за вечна младост. Беше висока, суха, с тесни рамене и широки бедра. Имаше издължено бледо лице и сближени очи. Косата й висеше около ушите на мазни кичури. Ноктите й бяха счупени. Носеше се предизвикателно развлечена, умишлено небрежна. Поддържаше тази своя външност така, както се поддържа прическа — със същата цел.
Говореше неспирно, клатейки се върху ханша си:
— … да, на „Бауъри“. Моят дом. Светилището на „Бауъри“. Вече имам парцела, исках го и го купих, толкова е просто, по-точно купи го тъпият ми адвокат, трябва да се запознаеш с моя адвокат, има лош дъх. Не знам колко ще ми струваш ти, но това не е важно, парите нямат значение. Зелето също няма значение. Искам къща на три етажа и всекидневна с керамични плочки на пода.
— Госпожице Кук, прочетох „Облаци и мъгли“. Книгата ви ме извиси духовно. Позволете ми да се присъединя към малцината, които разбират смелостта и значимостта на вашите постижения, докато…
— Я стига с тия глупости — прекъсна го Лоис Кук и му намигна.
— Но аз наистина мисля така! — сопна се той. — Харесвам книгата ви. Аз…
Тя придоби отегчен вид.
— Толкова е банална — каза провлечено, — че всеки може да я разбере.
— Но г-н Тухи каза…
— Да, г-н Тухи. — Очите й се напрегнаха, дръзко виновни, като очите на дете, току-що измислило мръсна шегичка. — Г-н Тухи. Председател съм на малка група млади писатели, към които г-н Тухи проявява силен интерес.
— Така ли? — каза той доволно. Като че ли за първи път между тях се установи пряк контакт. — Колко интересно! Г-н Тухи събира също малка група млади архитекти и беше така любезен да ме предвиди за председател.
— О — каза тя и смигна. — Един от нас?
— От кои нас?
Не разбра защо, но усети, че някак я е разочаровал. Тя прихна. Седеше и го гледаше отдолу, смеейки се предизвикателно в лицето му. Смехът й беше неприятен и невесел.
— Какво по… — Опомни се. — Какво става, г-це Кук?
— Господи! — каза тя. — Ти си толкова приятно и красиво момче!
— Г-н Тухи е изключителен човек — изрече той гневно. — Той е най… най-благородният човек, когото…
— О, да, господин Тухи е изключителен човек. — Гласът й прозвуча странно, защото в него липсваше нещо, драстично липсваше уважение. — Той е най-добрият ми приятел. Най-прекрасният човек на земята. Светът съществува, съществува и г-н Тухи — това е природен закон. Освен това, само помисли колко добре се римува: Тухи-гухи-фухи-хухи. И въпреки всичко той е светец. Срещат се много рядко. Също както рядко се срещат гении. Аз съм гений. Искам всекидневна без прозорци. Да няма никакви прозорци, запомни го добре, когато правиш проекта. Да няма прозорци, подът да е с керамични плочки, а таванът да е черен. И да няма електричество. Не искам електричество в къщата си, искам газени лампи Газени лампи с шишета и свещи. По дяволите Томас Едисън! Всъщност кой беше той?
Смутиха го не толкова думите, колкото усмивката й. Не беше усмивка, а самодоволна гримаса, която изви крайчетата на дългата й уста и тя придоби изражение на лукав и зъл палавник.
— Кийтинг, освен това искам къщата ми да е грозна. Внушително грозна. Искам да е най-грозната къща в Ню Йорк.
— … Най-грозната ли, г-це Кук?
— Сладурче, красивото е толкова банално!
— Да, но… но аз… добре, не знам как бих могъл…
— Кийтинг, нямаш ли смелост? Не си ли способен на благороден жест? Всички работят толкова усърдно, борят се и страдат, опитвайки се да сътворят красота, състезавайки се кой да сътвори по-голяма красота. Нека ги изпреварим всички! Да хвърлим собствената им пот в лицата. Да ги унищожим с един удар. Нека бъдем богове. Нека бъдем грозни.