Той прие поръчката. След няколко седмици престана да се чувства неловко. Щом заговореше за новия си проект, всички реагираха почтително и любопитно. Беше насмешливо, но почтително любопитство. Името на Лоис Кук беше известно в най-изисканите салони. Заглавията на книгите й проблясваха в светските разговори като брилянти в интелектуалната корона на ораторите. В гласовете, които ги произнасяха, винаги прозвучаваше предизвикателна нотка, сякаш говорещият беше много дързък. Тази дързост беше приятна, защото не пораждаше антагонизъм. За автор, чиито книги нямат кой знае какъв успех на пазара, името й беше необяснимо известно и почитано. Тя беше знаменосец на интелектуалния и бунтарски авангард. Само дето на Кийтинг не му беше съвсем ясно срещу какво е насочен бунтът. Той обаче предпочиташе да не знае.
Проектира къщата точно както тя поиска — триетажна, от мрамор и тухли, украсена с водоливници и файтонджийски фенери. Приличаше на павилион в увеселителен парк.
Вестниците публикуваха повече репродукции на тази скица от която и да било друга, с изключение на „Космо-Слотник Билдинг“. Един коментатор написа следното: „Питър Кийтинг очевидно е нещо повече от талантлив млад човек, който умее да угажда на педантични магнати от едрия бизнес. Той се впуска в полето на интелектуалния експеримент с клиент като Лоис Кук.“ Тухи нарече къщата „космическа шега“.
Но у Кийтинг се загнезди особено усещане за остатъчен привкус. Долавяше го смътно, докато проектираше други важни сгради, усещаше го в мигове, когато се гордееше с работата си. Не можеше да го определи, но знаеше, че отчасти е и срам.
Веднъж го сподели с Елсуърт Тухи. Той се засмя:
— Не е лошо за теб, Питър. Човек не бива да се смята за прекалено важен. Излишно е да товариш съзнанието си с мисли за абсолютното.
V
Доминик се върна в Ню Йорк. Върна се без определена цел, просто защото не можа да остане в извънградската къща повече от три дни след последното си ходене в кариерата. Трябваше да е в града, усети го внезапно, непреодолимо и без причина. Не очакваше нищо да се случи в града. Но искаше да е там, да усеща улиците и сградите. Сутрин се събуждаше и чуваше далечния грохот на движението долу на улицата. Действаше й като унижение, защото й напомняше къде е и защо. Заставаше до прозореца и обхващаше рамката с широко разтворени ръце, все едно че поемаше в ръце част от града. Улиците и покривите се открояваха на стъклото между двете й ръце.
Излизаше сама и дълго се разхождаше. Вървеше бързо с ръце в джобовете на старото палто, с вдигната яка. Повтаряше си, че не се надява да го срещне. Не го търсеше. Трябваше обаче да е навън, по улиците, безучастна, без цел, понякога с часове.
Мразеше градските улици. Лицата на хората, минаващи край нея, изразяваха страх — страхът беше техен общ знаменател, страх от самите себе си, страх от всички и страх от другия, страх, заради който бяха готови да унищожат всичко свято за отделния човек. Не бе в състояние да определи естеството или причината на този страх, но винаги го бе усещала. Отдала се беше, чиста и свободна, на една-единствена страст — да не се докосва до нищо. Харесваше й да се разминава с хората по улиците, харесваше й безсилието на омразата им, защото не можеха с нищо да я наранят.
Вече не беше свободна. Вече всяка стъпка по улиците я раняваше. Чувстваше се обвързана с него — така, както той беше обвързан с всяка частица от града. Той беше безименен работник, вършещ някаква безименна работа, изгубен в тълпите, зависим от тях, уязвим за всеки един от тези хора, а тя трябваше да го поделя с целия град. Намрази мисълта, че той върви по тротоарите, по които ходят другите. Мразеше мисълта как продавачка му подава пакет цигари през щанда. Мразеше лактите, докосващи неговите лакти в метрото. Връщаше се трескава у дома след тези разходки. На следващия ден пак излизаше.
Когато ваканцията й свърши, отиде в кантората на „Банър“, за да съобщи, че напуска. Работата във вестника и рубриката вече не й се струваха забавни. Прекъсна прочувствените поздрави на Алва Скарет:
— Дойдох само да ти кажа, че напускам, Алва.
Той я изгледа глупаво и промълви:
— Защо?
За първи път от дълго време до нея достигна звук от външния свят. Винаги действаше според импулса на момента и се гордееше, че не се нуждае от мотиви за действията си. Но сега се изправи пред това „защо?“, водещо към отговор, от който не можеше да избяга. Каза си: заради него, защото му позволява да промени хода на живота й. Беше като повторно изнасилване; представи си усмивката му, същата като онази на пътеката в гората. Нямаше избор. И в двата случая щеше да живее под принуда: или да напусне работата си, защото под негово въздействие е пожелала да напусне, или да остане, мразейки работата си, за да не допусне животът й да се промени, напук на него. Второто беше по-трудно.