Вдигна глава и каза:
— Шегувам се, Алва. Исках да чуя какво ще кажеш. Няма да напускам.
Изминаха няколко дни, откак се бе върнала на работа. В кабинета й влезе Елсуърт Тухи.
— Здравей, Доминик — каза той. — Разбрах, че си се върнала.
— Здравей, Елсуърт.
— Радвам се. Знаеш ли, мисля си, че някоя сутрин ще ни напуснеш без причина.
— Мислиш или се надяваш, Елсуърт?
Гледаше я с обичайния си добронамерен поглед, с обичайната си чаровна усмивка, но в чара му имаше умишлена нотка на самоирония, която тя не одобряваше. Имаше и нотка на самоувереност, сякаш за да й напомни, че въпреки това е добронамерен и чаровен.
— Знаеш ли, бъркаш — каза той и се усмихна помирително. — Винаги си бъркала по този въпрос.
— Не. Не ми е мястото тук, Елсуърт. Не си ли съгласен?
— Разбира се, бих могъл да попитам: защо да не ти е мястото тук? Но нека предположим, че не попитам. Само ще кажа, че хората, които не се вписват някъде, също са полезни, както и онези, които се вписват. Така харесва ли ти? Най-простото нещо, което мога да кажа, е, че винаги съм бил и винаги ще бъда твой голям почитател.
— Това не е комплимент.
— Струва ми се, че ние с теб никога не ще бъдем врагове, Доминик, ако искаш да чуеш тези думи.
— И аз мисля, че никога не ще бъдем врагове, Елсуърт. Ти си най-предразполагащият човек, когото познавам.
— Така е.
— В смисъла, в който го разбирам аз ли?
— В смисъла, който ти харесва.
На бюрото й беше приложението с илюстрациите от неделния „Кроникъл“. Отворено бе на страницата със скицата на „Енрайт Хауз“. Подаде му я и очите й се присвиха в неизказан въпрос. Той погледна скицата, после премести поглед към лицето й, после пак към скицата. Пусна вестника на бюрото.
— Самонадеяно като оскърбление, нали?
— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че човекът, проектирал тази сграда, би трябвало да се самоубие. Човекът, способен да измисли толкова красиво нещо, не бива да позволи то да бъде построено. Не бива да допусне да съществува. Но той ще позволи тази сграда да бъде построена, жените ще простират пране по балконите, мъжете ще плюят по стълбищата и ще рисуват мръсни рисунки по стените. Давайки им я, той я приобщава към тях, към всичко останало. А не би трябвало да допуска да я гледат хора като теб. Да говорят за нея хора като теб. Първата ти дума за нея ще оскверни творението му. Така той става по-лош дори от теб. Ти ще извършиш нещо дребно и непристойно, но той извършва светотатство. Човек, знаещ достатъчно, за да създаде тази сграда, не би могъл да продължи да живее.
— Ще напишеш ли статия по този въпрос? — попита той.
— Не. Така бих повторила престъплението му.
— Както и като говориш с мен по въпроса?
Погледна го. Той се усмихваше любезно.
— Да, разбира се — отвърна тя, — и това е част от същото престъпление.
— Хайде да вечеряме заедно тия дни, Доминик — предложи той. — Не ми даваш възможност да те опозная.
— Добре — каза тя. — Когато пожелаеш.
На съдебния процес за покушението срещу Елсуърт Тухи Стивън Малъри отказа да признае мотива си. Не каза нищо. Отнесе се безразлично към евентуалната присъда. Но Елсуърт Тухи предизвика малка сензация, като се яви, без да бъде призован, и се изказа в защита на Малъри. Помоли съдията да бъде снизходителен и обясни, че не иска бъдещето и кариерата на Малъри да бъдат съсипани. Всички в съдебната зала се трогнаха, с изключение на Стивън Малъри. Малъри слушаше и гледаше така, сякаш го подлагат на особено жестоко изпитание. Съдията го осъди на две години затвор и обяви присъдата за условна.
Заваляха коментари за невероятното милосърдие на Тухи, който весело и скромно възразяваше срещу славословията.
— Приятели мои — каза той и всички вестници го цитираха, — отказвам да съм съучастник във фабрикуването на мъченици.
На първото събрание на бъдещата организация на млади архитекти Кийтинг забеляза, че Тухи има неповторима способност да подбира хора, които си подхождат. Сред присъстващите осемнадесет души се установи атмосфера, която не можа да определи, но тя му създаде усещане за спокойствие и сигурност, каквито не бе изпитвал нито сам, нито с други хора. Спокойствието се дължеше отчасти и на това, че всички останали се чувстваха по същия начин, по същата необяснима причина. Чувстваха се като братство, но не свещено или благородно братство. Точно оттам извираше спокойствието — не се налагаше никой да бъде нито светец, нито благородник.