— Не знам за какво говориш — каза той. Стисна устни, обзет от хладна ярост.
— Не се опитвай да разбереш. Няма значение. Нека просто да стоим далеч един от друг. Става ли?
— Никога няма да се откажа от теб.
Тя сви рамене.
— Добре, Питър. Сега е единственият път, когато съм добра с теб. И към когото и да било.
VI
Роджър Енрайт бе започнал като миньор във въглищна мина в Пенсилвания. Никой не му бе помагал по пътя към милионите, които бе натрупал. „Затова никой не ми е пречил“, обясняваше той. Всъщност му бяха пречили много хора и много неща, но той не ги забелязваше. Множество случки от дългата му кариера не се радваха на възхищение, но за никоя не се носеха мълви. Кариерата му беше ярка и публична като билборд. Не беше подходящ обект за изнудвачи или очернящи биографи. Богатите не го харесваха, защото бе забогатял по брутален начин.
Мразеше банкерите, профсъюзите, жените, проповедниците и фондовата борса. Никога не бе купувал акции, нито бе продавал дял в което и да било от своите предприятия. Притежаваше състоянието си еднолично, сякаш носеше в джоба всичките си пари в брой. Освен петролния бизнес притежаваше издателска къща, ресторант, магазин за радиоприемници, гараж, завод за хладилници. Преди всяко ново начинание правеше дълги проучвания, а после действаше така, като че ли никога не е чувал за този бизнес, прегазвайки всички традиции. Някои от начинанията му бяха успешни, други се проваляха. Продължаваше да ги управлява всичките с необуздана енергия. Работеше по дванадесет часа на ден.
Реши да построи сграда и шест месеца търси архитект. Нае Роурк при първата им среща, която продължи половин час. Щом получи чертежите, незабавно нареди строежът да започне. Роурк се опита да му говори за чертежите, но Енрайт го прекъсна:
— Не ми обяснявай. Излишно е да ми обясняваш абстрактни идеи. Никога не съм имал идеали. Хората казват, че нямам никакъв морал. Хващам се само с това, което ми хареса. Но знам много добре какво ми харесва. Роурк не спомена за предишния си опит да се срещне с Енрайт, нито за разговора с отегчения секретар. Но Енрайт научи по някакъв начин. Пет минути по-късно секретарят бе уволнен, десет минути по-късно излизаше от кантората, както бе наредено, насред натоварен работен ден, оставяйки полунаписано писмо в пишещата машина.
Роурк отвори наново кантората си, в същото голямо помещение на последния етаж на стара сграда. Разшири я с още една стая за чертожниците, които нае, за да се справи с планирания светкавичен график на строежа. Чертожниците бяха млади и нямаха опит. Не познаваше нито един от тях, но не поиска препоръчителни писма. Избра ги измежду множество кандидати, разглеждайки за няколко минути чертежите им.
В последвалите свръхнапрегнати дни говореше с тях само за работата. Влизайки в кантората сутрин, те усещаха, че нямат личен живот, че е от значение единствено всепоглъщащата реалност на големите листове хартия по масите. На пръв поглед помещението им се струваше студено и бездушно като фабрика, но щом погледнеха него, разбираха, че не е фабрика, а пещ, която черпи енергия от телата им и на първо място от неговото.
Понякога той оставаше в кантората цели нощи. Сутринта го заварваха потънал в работа. Не изглеждаше изморен. Веднъж работи два дни и две нощи без прекъсване. На третия ден следобед заспа, полулегнал на масата. След няколко часа се събуди, не каза нищо и мина по масите, за да види какво е свършено. Нанесе някои поправки и думите му прозвучаха така, сякаш продължава мисъл, която е прекъснал за няколко часа.
— Нетърпим си, когато работиш, Хауърд — каза Остин Хелър една вечер, макар че Хауърд не му бе говорил за работата си.
— Защо? — попита смаяно той.
— Неуютно е човек да стои в една стая с теб. Напрежението е заразно, нали знаеш?
— Какво напрежение? Чувствам се съвсем добре, когато работя.
— Именно. Ти си съвсем добре само, когато си на сантиметър от взривяване. От какво, по дяволите, си направен, Хауърд? В края на краищата това е само сграда, а не съчетание от свято тайнство, индиански мъчения и сексуален възторг, в каквото ти явно я превръщаш.
— Нима?
Рядко мислеше за Доминик, но мисълта за нея не бе мимолетен спомен, а усещане за трайно присъствие, което не се нуждае от потвърждение. Искаше я. Знаеше къде да я намери. Изчакваше. Очакването му бе забавно, защото знаеше, че е непоносимо за нея. Знаеше, че отсъствието му я привързва към него много по-силно и по-унизително, отколкото би я обвързало присъствието му. Даваше й време да се опита да бяга, за да осъзнае колко е безпомощна, когато той реши да я потърси. Тогава тя ще разбере, че опитът за бягство е негов избор, че е само различна форма на притежание. Тогава ще е готова или да го убие, или да дойде при него по собствено желание. За нея ще е все едно кое от двете ще избере. Искаше да я тласне до това състояние. Чакаше.