— Всички ние проявяваме голям интерес към вашата работа. „Енрайт Хауз“ първата ви сграда ли е?
— Петата.
— Така ли? Колко интересно.
Плесна с ръце и тръгна да поздрави друг гост. Хелър попита:
— С кого да те запозная?… Ето я Доминик Франкън, гледа към нас. Ела.
Роурк се обърна и видя Доминик, сама в другия край на залата. Лицето й беше толкова безизразно, че дори не се опитваше да заличи изражението. Странна беше гледката на човешко лице, състоящо се от кости и мускули, но без изражение, лице като анатомична илюстрация, като рамо или ръка, на което не се изписва никакво чувство. Тя не откъсна очи от тях, докато се приближаваха. Държеше се на краката си по странен начин — два тесни успоредни триъгълника, сочещи напред, все едно че наоколо няма под, освен няколкото квадратни сантиметра под подметките й, на които ще се задържи, само ако не помръдва и не гледа надолу. Роурк изпита бурно удоволствие — изглеждаше твърде крехка, за да понесе бруталното му поведение, но въпреки това го понасяше твърде добре.
— Г-це Франкън, позволете да ви представя Хауърд Роурк — каза Хелър.
Не повиши глас, произнасяйки името му и се зачуди защо то звучи толкова отчетливо. Реши, че всички са замълчали и името е увиснало във въздуха, но мълчание не бе настъпило. Лицето на Роурк бе ледено учтиво, а Доминик произнасяше с обичайна любезност:
— Приятно ми е, г-н Роурк.
Роурк се поклони:
— Приятно ми е, г-це Франкън.
Тя каза:
— „Енрайт Хауз“…
Изрече го така, сякаш не искаше да произнесе тези две думи. Сякаш те означаваха нещо много повече от една сграда.
Роурк каза:
— Да, г-це Франкън.
На устните й се появи подходящата при запознанство формална усмивка. Каза:
— Познавам Роджър Енрайт. Нещо като семеен приятел.
— Нямам удоволствието да познавам много приятели на г-н Енрайт.
— Веднъж баща ми го покани на вечеря. Беше ужасно. Макар че минава за блестящ събеседник, баща ми не можа да измъкне нито дума от г-н Енрайт. Роджър си седеше на мястото, без да продума. Само ако познава баща ми, човек би могъл да разбере какво поражение претърпя с него.
— Работил съм при баща ви… — ръката й увисна във въздуха — … преди няколко години, като чертожник.
Ръката й падна.
— Тогава сигурно сте наясно, че баща ми няма как да се разбира с Роджър Енрайт.
— Да, така е.
— Струва ми се, че Роджър почти ме хареса, но не можа да ми прости, че работя в един от вестниците на Уайнънд.
Застанал между тях, Хелър реши, че се е заблудил и че в тази среща няма нищо странно, всъщност просто няма нищо. Подразни се, че Доминик не говори за архитектура, както би могло де се очаква от нея. Реши, че за жалост човекът не й харесва, както не й харесват повечето хора, с които се среща.
Г-жа Гилеспи обсеби Хелър и го отведе нанякъде. Роурк и Доминик останаха сами. Роурк каза:
— Г-н Енрайт чете всички вестници, излизащи в града. Носят му ги в кабинета… но страниците с редакционните коментари са изрязани.
— Винаги е правил така. Роджър е сбъркал призванието си. Трябвало е да стане учен. Толкова много обича фактите и толкова мрази коментарите.
— А познавате ли г-н Флеминг? — попита той.
— Не.
— Приятел е на Хелър. Г-н Флеминг чете само редакционните коментари. Хората обичат да го слушат как говори.
Тя го наблюдаваше. Гледаше я право в очите, много любезно, както би я гледал всеки мъж при първата им среща. Искаше й се да долови някакъв намек в изражението му, следа от онази подигравателна усмивка. Дори само подигравката щеше да е признание и знак на обвързаност. Нямаше такова нещо. Говореше като непознат. Пред нея беше мъж, когото й бяха представили в светски салон, почтителен, придържащ се безупречно към правилата на светското общуване. Почтителното му отношение й подсказа, че роклята не скрива нищо от погледа му, че я бе използвал за нужда, по-интимна дори от храната, която поглъща — а сега е на около метър от нея и се държи като мъж, който не би си позволил да се приближи повече. Реши, че й се подиграва след онова, което не бе забравил, но няма да признае. Иска тя да го назове първа, да я тласне до унижението да приеме миналото, да произнесе първа думата, с която ще върне миналото към реалността, защото знае, че тя не ще го остави в забрава.
— С какво се занимава г-н Флеминг? — попита тя.