— Произвежда острилки за моливи.
— Така ли? И е приятел на Остин?
— Остин познава много хора. Той ми разказа за бизнеса му.
— Успешен ли е?
— Кой, г-це Франкън? Не съм сигурен за Остин, но г-н Флеминг е преуспяващ. Има фабрики в Ню Джързи, Кънектикът и Роуд Айлънд.
— Грешите за Остин, г-н Роурк. Той се справя отлично. В неговата и в моята професия човек се справя добре, ако съхрани недосегаемостта си.
— Как става това?
— Има два начина: или въобще да не обръщаш внимание на хората, или да се вглеждаш постоянно в тях.
— Кое е за предпочитане, г-це Франкън?
— По-трудното.
— Но стремежът да избираш най-трудното може би сам по себе си е признание за слабост.
— Разбира се, господин Роурк. Но това е най-безобидното признание.
— Ако въобще има слабост, която човек да си признае.
Някой се втурна през тълпата и обгърна с ръка раменете на Роурк. Беше Джон Ерик Снайт.
— Роурк, колко е хубаво, че си тук, сред всички тези хора! — извика той. — Толкова се радвам да те видя! Мина цяла вечност, нали? Слушай, искам да поговорим! Ще ти го отнема за малко, Доминик.
Роурк й се поклони с ръце, прибрани към тялото и паднал напред кичур коса, така че тя не видя лицето му. Видя само оранжевата глава, сведена почтително за миг. Той последва Снайт в тълпата.
Снайт му заговори:
— За бога, колко много си постигнал през последните няколко години! Кажи ми, знаеш ли дали Енрайт възнамерява да се впусне в бизнеса с недвижими имоти, имам предвид има ли планове за други сгради?
Хелър измести Снайт, за да заведе Роурк при Джоуъл Сътън. Сътън беше възхитен. Присъствието на Роурк в този салон стопи последните му съмнения. То беше гаранция за качествата на Роурк. Джоуъл Сътън хвана лакътя на Роурк и петте му пълни розови пръсти се сключиха над черния ръкав. Джоуъл Сътън му довери:
— Слушай, момче, взех решение. Избрах теб. Само да не ми изстискваш последните стотинки. Вие, архитектите, до един сте главорези и пладнешки разбойници. Но ще рискувам с теб, ти си умно момче, омая стария Родж, нали? Сега успя да залъжеш и мен, почти успя, тоест ще ти звънна след няколко дни и ще водим битка за договора!
Хелър ги загледа. Заедно изглеждаха почти неприлично: високата аскетична фигура на Роурк, с характерната искряща чистота на издължените тела, а до него буца месо с усмивка на уста, чието решение можеше да се окаже толкова важно.
Роурк заговори за бъдещата сграда, но Джоуъл Сътън го погледна изотдолу, изумен и обиден. Джоуъл Сътън не бе дошъл да говори за сгради. Приемите бяха за забавление. А какво по-голямо забавление от това да забравиш важните неща в живота? Затова Джоуъл Сътън заговори за бадминтон — неговото хоби. Обясни, че е аристократично хоби и че той не е елементарен като другите мъже, които си губят времето с голф. Роурк слушаше учтиво. Нямаше какво да каже.
— Нали играеш бадминтон? — попита внезапно Джоуъл Сътън.
— Не — каза Роурк.
— Не играеш ли? — възкликна Джоуъл Сътън. — Наистина ли? Колко жалко, колко неприятно! Сигурен бях, че играеш бадминтон, висок си като върлина и ще си много добър, ще си супер, мислех си, че винаги можем да сритаме стария Томкинс, докато се строи сградата.
— Докато се строи сградата, г-н Сътън, няма да имам никакво време за игра.
— Какво значи, няма да имаш време? За какво са ти чертожниците? Наеми още няколко, остави ги да се бъхтят, нали ще ти плащам достатъчно? Но пък ти не играеш, колко жалко, сигурен бях… Архитектът, който ми построи сградата на „Канал Стрийт“, беше факир на бадминтон, но почина миналата година, потроши се в автомобилна катастрофа, дявол да го вземе, беше чуден архитект. Но ти не играеш.
— Г-н Сътън, нали това не е толкова важно?
— Много съм разочарован, момчето ми.
— Но за какво всъщност ме наемате?
— За какво всъщност… моля?
— За какво ме наемате?
— За да построиш сграда, разбира се.
— Смятате ли, че сградата ще е по-добра, ако играя бадминтон?
— Ами има бизнес и има забавления, има практическа и човешка цел. Е, за мен няма значение, но все пак си мислех, че с твоята кльощава фигура със сигурност щеше… добре де, добре, човек не може да има всичко…
Разделиха се с Джоуъл Сътън. До Роурк се разнесе ясен глас:
— Поздравления, Хауърд. — Обърна се и видя Питър Кийтинг, който му се усмихваше лъчезарно и иронично.