— Здравей, Питър. Какво каза?
— Казах: поздравления, че омая Джоуъл Сътън. Само че, да ти кажа, не се справи много добре.
— С кое?
— Със стария Джоуъл. Разбира се, чух голяма част от разговора ви — нали няма нищо лошо? — беше много забавно. Не се прави така, Хауърд. Знаеш ли какво щях да направя аз? Щях да се закълна, че играя бадминтон от двегодишен, че това е игра за крале и благородници, че е нужна възвишена душа, за да я оцени. И до момента, когато той реши да ме изпробва, ще имам грижата да се науча да играя като аристократ. Не е кой знае колко трудно.
— Изобщо не се сетих.
— Това е тайна, Хауърд. Важна тайна. Ще ти я разкрия безплатно, като подарък: бъди винаги такъв, какъвто хората очакват да бъдеш. Тогава ще правят онова, което ти поискаш. Разкривам ти я безплатно, защото ти никога няма да я използваш. Никога няма да разбереш как. Ти си блестящ в някои отношения, Хауърд, винаги съм ти го казвал… и ужасно глупав в други.
— Сигурно.
— Длъжен си да се опиташ да усвоиш някои неща, ако ще играеш играта в салона на Кики Холкъм. Ще опиташ ли? Издигаш се, а, Хауърд? Макар че бях шокиран, като те видях точно тук. Да, поздравления за сградата на Енрайт, както винаги чудесна работа… къде беше цяло лято?… Напомни ми да те открехна как се носи смокинг, за бога, изглеждаш идиотски с него! Харесва ми, харесва ми идиотския ти вид, нали сме стари приятели, Хауърд?
— Ти си пиян, Питър.
— Разбира се. Но тази вечер не съм изпил капка, нито капка. Опиянен съм… но от нещо, което ти никога няма да разбереш, никога, то не е за теб, и това също е част от моето опиянение, че не е за теб. Знаеш ли, Хауърд, обичам те. Наистина те обичам. Обичам те… тази вечер.
— Да, Питър. Винаги ще ме обичаш.
Роурк се запозна с много хора и много хора го заговориха. Усмихваха се и искрено се опитваха да се отнасят с него приятелски, да покажат, че го ценят, да проявят добра воля и истински интерес. Казваха му: „Енрайт Хауз“ е великолепна. Почти като „Космо-Слотник Билдинг.“ „Сигурен съм, че имате прекрасно бъдеще, г-н Роурк, повярвайте ми, имам усет за тези неща, вие ще сте нов Ралстън Холкъм.“ Беше свикнал с враждебността, но тази добронамереност беше по-обидна от враждебност. Сви рамене и реши, че скоро ще си тръгне и ще се върне в ясната, чиста действителност в кантората си.
До края на вечерта повече не погледна Доминик. Тя го наблюдаваше в тълпата. Наблюдаваше хората, които го спираха и заговаряха. Наблюдаваше как раменете му се свеждаха почтително, докато слушаше. Реши, че това също е начин да й се присмее — пред очите й се отдаваше на тълпата, на всеки, който пожелае да го притежава за няколко мига. Той знаеше, че за нея тази гледка е по-мъчителна от слънцето и сондата в кариерата. Тя стоеше и наблюдаваше покорно. Не очакваше да я забележи отново. Трябваше да стои там, докато той е в залата.
Имаше и още един човек, който тази вечер беше изострено чувствителен към присъствието на Роурк от самото му появяване в залата. Елсуърт Тухи го забеляза, щом влезе. Тухи не го бе виждал и не го познаваше, но дълго остана загледан в него.
После тръгна през тълпата, усмихвайки се на приятелите си. Но между усмивките и репликите очите му се връщаха към мъжа с оранжевата коса. Поглеждаше към него така, както поглеждаше към тротоара от прозореца на тридесетия етаж, питайки се какво ли ще стане, ако тялото му полети надолу и се блъсне в паважа. Не знаеше името на мъжа, нямаше представа за професията или миналото му, а и не искаше да знае. В неговите очи не бе мъж, а само сила, защото Тухи никога не виждаше хората. Може би беше заради магията, излъчвана от тази сила, тъй силно концентрирана в човешко тяло.
Попита Джон Ерик Снайт, посочвайки с ръка:
— Кой е този мъж?
— Този ли? — каза Снайт. — Хауърд Роурк, нали знаете, „Енрайт Хауз“.
— О — каза Тухи.
— Какво?
— Да, разбира се.
— Искате ли да се запознаете с него?
— Не — каза Тухи. — Не, не искам да се запознавам с него.
През цялата вечер, щом някой му препречеше погледа към залата, Тухи припряно се обръщаше, за да открие Роурк. Не искаше да гледа към Роурк, но трябваше, също както винаги трябваше да гледа надолу към паважа, изпълнен с ужас от гледката.
Тази вечер Елсуърт Тухи не се интересуваше от никой друг, освен от Роурк. Роурк дори не знаеше, че Тухи е в залата.
Роурк си тръгна. Доминик започна да брои минутите, за да е сигурна, че той ще се отдалечи достатъчно, преди да се реши да си тръгне. После пое към изхода.