Тънките влажни пръсти на Кики Холкъм стиснаха ръката й на раздяла, стиснаха я двусмислено, изкачиха се нагоре и задържаха за миг китката й.
— Скъпа, какво мислиш за новия — попита Кики Холкъм, — видях, че говориш с него, за този Хауърд Роурк?
— Мисля — каза твърдо Доминик, — че не съм виждала по-противен човек.
— Наистина ли?
— Да не би да ти харесва подобна необуздана дързост? Не знам какво да кажа за него, освен че изглежда ужасно добре, ако това има значение.
— Изглежда добре ли? Да не би да се шегуваш, Доминик?
За първи път Кики Холкъм видя Доминик глупаво озадачена. А Доминик осъзна, че онова, което тя вижда в лицето му, което в нейните очи го прави божествено, е невидимо за другите, че те го приемат с безразличие; осъзна, че това, което тя смята за очевидна и маловажна забележка, всъщност е признание за нещо вътре в нея, което другите не споделят.
— Но, скъпа — каза Кики, — той не изглежда добре, но е изключително мъжествен.
— Не се чуди, Доминик — произнесе някой зад нея. — Естетичното възприятие на Кики не е като твоето… нито като моето.
Доминик се обърна. Елсуърт Тухи й се усмихваше и внимателно наблюдаваше лицето й.
— Ти… — изрече тя и млъкна.
— Разбира се — каза Тухи и леко се поклони, сякаш за да потвърди онова, което тя не изказа. — Признай, че съм проницателен, Доминик, почти колкото теб. Макар и не за естетична наслада. Нея оставям на теб. Но понякога и двамата виждаме неща, които не всеки забелязва, нали?
— Какви неща?
— Скъпа, ще трябва да поведем пространна философска дискусия и да затънем в нея, но тя е излишна. Винаги съм ти казвал, че трябва да сме добри приятели. Интелектуално имаме толкова общи неща. Тръгваме от различни полюси, но това няма значение, защото както виждаш, се срещаме в една точка. Вечерта беше много интересна, Доминик.
— Накъде биеш?
— Интересно ми беше например да узная какво значи според теб някой да изглежда добре. Хубаво е, че го определи така категорично и конкретно. Без думи — само чрез едно лице.
— Ако… си даваш сметка за какво говориш, не си това, за което се представяш.
— Не си права, скъпа. Аз трябва да бъда такъв, какъвто съм, точно защото си давам сметка за тези неща.
— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че си много по-лош, отколкото си мислех.
— И вероятно много по-лош, отколкото си мислиш сега. Но съм полезен. Всички сме полезни едни на други. Както и ти ще ми бъдеш полезна. И си мисля, че самата ти ще го поискаш.
— Какво имаш предвид?
— Лошо, Доминик. Много лошо. Толкова е безсмислено. Ако не знаеш за какво говоря, не мога да ти обясня. Но ако знаеш — тогава си в ръцете ми, без да казваш нищо повече.
— Що за разговор водите? — объркано попита Кики.
— Така се присмиваме един на друг — каза ведро Тухи. — Не се притеснявай, Кики. Двамата с Доминик винаги се присмиваме един на друг. Но не много успешно, защото както виждаш… не се получава.
— Един ден, Елсуърт — каза Доминик, — ще допуснеш грешка.
— Напълно възможно. А ти, скъпа, вече я допусна.
— Лека нощ, Елсуърт.
— Лека нощ, Доминик.
Кики се обърна към него, след като Доминик си тръгна.
— Какво ви става на вас двамата, Елсуърт? Що за разговор беше — без причина? Хорските лица и първите впечатления не са толкова важни.
— Това, скъпа Кики — отвърна той с тих и далечен глас, сякаш отговаряше не на нея, а на някаква своя мисъл, — е една от най-големите ни заблуди. Няма нищо по-многозначително от лицето на човека. Няма нищо по-красноречиво. Можем да узнаем най-много за някого от пръв поглед. Защото с този поглед узнаваме всичко. Макар че невинаги сме достатъчно прозорливи, за да го узнаем. Замисляла ли си се какво е стилът на душата, Кики?
— Моля?
— Стилът на душата. Помниш ли какво казва прочутият философ за стила на цивилизацията? Нарича го „стил“ и казва, че това е най-близката по значение дума, за която се сеща. Казва, че всяка цивилизация има основен принцип, има възвишена, определяща идея, и всяко човешко начинание в тази цивилизация съответства неосъзнато и неизбежно на този принцип… Мисля, Кики, че всяка човешка душа също има свой стил. Своя основна тема. Той е залегнал във всяка мисъл, във всяко действие и желание на този човек. Той е единствената абсолютна величина, единственият императив в този човек. Но няма да го разкриете, дори и да изследвате даден човек с години. Ще ви го разкрие лицето му. Ще трябва да изпишете томове, за да опишете човека. Мислете за лицето му. Не ви трябва нищо друго.