— Звучи фантастично, Елсуърт. И е несправедливо, ако е вярно. То разголва хората пред теб.
— По-лошо. Разголва и теб пред тях. Издаваш се сам с начина, по който реагираш на дадено лице. На определен вид лице… Стилът на душата ти… Няма нищо важно на земята, освен хората. Няма нищо по-важно за хората от отношенията помежду им…
— А какво виждаш в моето лице?
Погледна я така, сякаш за първи път забеляза присъствието й.
— Какво каза?
— Попитах какво виждаш в моето лице?
— А… да… кажи ми кои филмови актьори харесваш и ще ти кажа каква си.
— Знаеш ли, просто обичам да ме анализират. Чакай да видим. Най-любимият ми актьор е…
Но той не я изслуша. Обърна й гръб и се отдалечи, без да се извини. Изглеждаше изморен. Никога не го бе виждала да се държи грубо, освен когато го бе правил умишлено.
Малко по-късно чу великолепния му звучен глас сред група приятели:
— … следователно най-благородната идея на земята е за абсолютното равенство между хората.
VII
„… и тя ще стане паметник на себелюбието на господата Енрайт и Роурк. Ще се издига между кафявите кооперации с евтини апартаменти от едната страна и резервоарите на бензиностанцията от другата. Сигурно не е случайно, по-скоро показва, че съдбата поставя всичко на мястото му. Едва ли друго обкръжение би могло да открои толкова силно дързостта, присъща на тази сграда. Тя ще се извиси като подигравка към всички сгради в града и към хората, които са ги построили. Нашите здания са безсмислени и фалшиви и тази сграда ще ги направи още по-безсмислени и фалшиви. Но контрастът няма да е в нейна полза. Създавайки този контраст, тя ще стане част от общия абсурд, и то най-нелепата част от него. Ако лъч светлина огрее кочината, именно той ни показва мръсотията, именно лъчът става отблъскващ. Нашите постройки имат голямото предимство, че са неугледни и плахи. Освен това те ни подхождат. «Енрайт Хауз» е бляскава и дръзка. Нещо като питон с пера. Тя наистина ще привлече вниманието — но само към безграничната самонадеяност на г-н Роурк. Когато бъде построена, тази сграда ще бъде рана на лицето на нашия град. Раната също може да бъде цветиста.“
Текстът бе отпечатан в рубриката „Вашият дом“ на Доминик Франкън седмица след приема у Кики Холкъм.
Сутринта, когато излезе статията, Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Доминик. Носеше брой от „Банър“, отворен на страницата с нейната рубрика. Застана пред нея мълчаливо, поклащайки се върху малките си крака. Сякаш изразът на очите му трябваше да се чуе, а не да се види: очевидно се заливаше от смях. Устните му бяха свити превзето и наивно.
— Е? — попита тя.
— Къде си се виждала с Роурк преди приема?
Седеше загледана в него, едната й ръка висеше над облегалката на стола, между върховете на пръстите й едва-едва се крепеше молив.
— Не съм се срещала с Роурк преди приема.
— Значи съм сбъркал. Зачудих се защо… — хартията прошумоля в ръката му — … отношението ти се е променило.
— Учудва ли те? Не го харесах, когато се запознах с него… на приема.
— Така ми се стори и на мен.
— Седни, Елсуърт. Не си в най-добра форма, когато си прав.
— Не възразяваш? Не си ли заета?
— Не много.
Седна на ъгъла на бюрото й. Седна и замислено потупа коляното си със сгънатия вестник.
— Знаеш ли, Доминик, не си го написала добре. Въобще не си го написала добре.
— Защо?
— Не виждаш ли какво се чете между редовете? Разбира се, малцина ще забележат. Но той ще го забележи. Забелязвам и аз.
— Не е написано нито за него, нито за теб.
— А за другите ли?
— За другите.
— Тогава е мръсен номер към него и към мен.
— Видя ли? Струва ми се, че съм се справила добре.
— Е, всеки си има методи.
— Ти какво ще напишеш по този въпрос?
— Кой?
— За „Енрайт Хауз“.
— Нищо.
— Нищо ли?
— Нищо.
Хвърли вестника на бюрото без да помръдне, с лек замах на китката. Каза:
— Като си говорим за архитектура, Доминик, защо не написа нищо за „Космо-Слотник Билдинг“?