На вратата се обърна и добави:
— Лично аз мисля, че Питър Кийтинг е най-добрият архитект, с когото разполагаме.
Вечерта Доминик се прибра вкъщи. Телефонът звънна.
— Доминик, скъпа — произнесе нервен глас — наистина ли мислиш така?
— Кой се обажда?
— Джоуъл Сътън. Аз…
— Здравей, Джоуъл. Какво имаш предвид?
— Здравей, скъпа, как си? Как е чаровният ти баща? Исках да те попитам наистина ли мислиш така за „Енрайт Хауз“ и за този Роурк? Написала си го в днешната си рубрика. Малко съм разстроен. Нали знаеш, че имам планове да строя сграда? Готов съм да започна, това са толкова много пари, мислех, че всичко съм обмислил внимателно, но най-много вярвам на теб, винаги съм ти вярвал, ти си умно момиче, много умно. След като работиш за човек като Уайнънд, сигурно си знаеш работата. Уайнънд разбира от строителство, спечелил е повече от недвижими имоти, отколкото от всичките си вестници, обзалагам се, че е така, тези неща не са много-много известни, но аз ги зная. А ти работиш за него. Вече не знам какво да мисля. Бях решил, да, решил бях окончателно — или почти — да възложа сградата на този Роурк и му го казах. Той ще дойде утре следобед да подпише договора, но сега… Наистина ли мислиш, че ще изглежда като питон с пера?
— Слушай, Джоуъл — каза тя със здраво стиснати зъби, — искаш ли утре да обядваме заедно?
Срещнаха се в просторна пуста трапезария на шикозен хотел. Неколцина самотни гости се открояваха сред празните маси, които служеха за елегантен декор, изтъкващ изключителните посетители. Джоуъл Сътън се усмихваше широко. Не му се бе случвало да бъде в компания на по-бляскава дама.
— Знаеш ли, Джоуъл — каза тя с тих, безжизнен, сериозен глас, гледайки го през масата — чудесна е идеята ти да избереш Роурк.
— Така ли мислиш?
— Да. Сградата ти ще бъде красива като химн. Ще ти спира дъха… и наемателите. След сто години ще пишат за теб в историята… и ще търсят гроба ти в гробищата за безименните.
— Господи, Доминик, за какво говориш?
— За твоята сграда. Сградата, която Роурк ще проектира. Ще бъде прекрасна сграда, Джоуъл.
— Искаш да кажеш, че ще е добра?
— Не искам да кажа добра. Казах прекрасна.
— Не е същото.
— Не, Джоуъл, не е същото.
— Не ми харесва това „прекрасна“.
— Не. Не ти харесва. Не мисля, че ще ти хареса. Тогава какво искаш от Роурк? Искаш сграда, която няма да шокира никого. Сграда, която ще бъде най-обикновена, уютна и позната, като старата трапезария у дома, която вони на рибена чорба. Сграда, която ще хареса на всички, на всички и на всеки. Много е некомфортно да си герой, Джоуъл, а ти нямаш сили за това.
— Разбира се, че искам сграда, която да се харесва на хората. За какво да я строя, за мое здраве ли?
— Не, Джоуъл. Нито за душата ти.
— Искаш да кажеш, че Роурк не става?
Седеше изправена и напрегната, сякаш мускулите й противодействаха на някаква болка. Но очите й бяха натежали, полузатворени, като че ли нечия ръка милваше тялото й. Каза:
— Виждал ли си сгради, проектирани от него? Познаваш ли хора, които са го наемали? В Ню Йорк има шест милиона души. Шест милиона души не могат да грешат. Нали?
— Разбира се, че не.
— Разбира се.
— Но аз реших, че Енрайт…
— Ти не си Енрайт, Джоуъл. Най-малкото, той не се усмихва толкова много. Освен това Енрайт не би поискал мнението ми. А ти го поиска. Затова те харесвам.
— Наистина ли ме харесваш, Доминик?
— Мигар не знаеш, че винаги си бил сред най-големите ми любимци?
— Аз… винаги съм ти вярвал. Винаги ще ти вярвам. Какво всъщност смяташ, че трябва да направя?
— Съвсем просто е. Искаш най-доброто, което може да се купи с пари. Искаш сграда, която ще бъде каквато заслужава да бъде. Искаш архитект, когото другите наемат, за да им покажеш, че по нищо не им отстъпваш.
— Точно така. Точно така… Но, Доминик, ти не хапна почти нищо.
— Не съм гладна.
— Кой архитект препоръчваш?
— Помисли, Джоуъл. За кого говорят всички сега? Кой обира каймака на поръчките? Кой прави най-много пари за себе си и за своите клиенти? Кой е млад, известен, надежден и популярен?
— Ами, предполагам… предполагам, че Питър Кийтинг.
— Да, Джоуъл. Питър Кийтинг.