— Така съжалявам, г-н Роурк, толкова много съжалявам, повярвайте ми, но в края на краищата не съм в бизнеса за здраве… нито за здраве, нито за удоволствие… тоест, искам да кажа, сигурен съм, че разбирате положението ми. И не че имам нещо против вас, напротив, смятам, че сте великолепен архитект. Разбирате ли, точно в това е проблемът, това е хубаво, но не е практично. Това е проблемът, г-н Роурк, не е практично, и в края на краищата трябва да признаете, че г-н Кийтинг има много по-добро име. Освен това има и популярен подход, който на вас ви е чужд.
Г-н Сътън се смути, че Роурк не възразява. Искаше му се Роурк да направи опит да спори; тогава би могъл да му изложи необоримите аргументи, които бе чул от Доминик преди няколко часа. Но Роурк не каза нищо, само сведе глава, когато чу решението. На Г-н Сътън отчаяно му се искаше да изрече обясненията, но нямаше смисъл да убеждава човек, който и без това е убеден. Все пак г-н Сътън обичаше хората и не искаше да обижда никого.
— Всъщност, г-н Роурк, не стигнах сам до това решение. Желанието ми беше да възложа сградата на вас, бях го решил, честна дума, но г-ца Доминик Франкън, чието мнение ценя толкова високо, ме убеди, че не съм направил правилния избор за тази поръчка. Тъй като е достатъчно честна, тя ми позволи да ви го кажа.
Роурк внезапно го погледна. Бузите му хлътнаха още по-силно и устните му се отвориха. Разсмя се, без да издаде звук, рязко поемайки въздух.
— Защо, за бога, се смеете, г-н Роурк?
— Значи г-ца Франкън поиска да ми кажете?
— Не че е поискала… Тя само каза, че мога да го повторя пред вас, ако пожелая.
— Да, разбира се.
— Това показва колко е честна, както и че убежденията й са обосновани и ще ги отстоява открито.
— Да.
— Тогава какъв е проблемът?
— Никакъв, г-н Сътън.
— Слушайте, неприлично е да се смеете така.
— Вярно е.
Стаята му бе полутъмна. Скица на къщата на Хелър бе прикрепена с кабарче на една от дългите бели стени. С нея стаята изглеждаше още по-празна, а стената — още по-дълга. Не усещаше как изтичат минутите, но усещаше времето като нещо твърдо, затворено и впримчено в стаята. Време, чийто единствен смисъл бе неподвижното присъствие на неговото тяло.
Някой почука на вратата. Каза: „Влез“, без да става.
Влезе Доминик. Влезе, сякаш не й беше за първи път. Беше с плътен черен костюм, семпъл като детска дреха, предназначена единствено да я пази от студа, но не и за да изглежда добре в него; високата мъжка яка бе високо вдигната, а шапката скриваше половината й лице. Той седна и я загледа. Искаше й се да види присмехулната усмивка, но тя не се появи. Усмивката като че ли беше в самата стая, в самото й присъствие насред стаята. Свали шапката си като мъж на влизане в къща, дръпна я за периферията с върховете на скованите си пръсти и отпусна ръка. Зачака със сурово и студено изражение, но гладката й светла коса беше беззащитна и кротка. Каза:
— Не си изненадан, че съм тук.
— Очаквах да дойдеш тази вечер.
Тя вдигна ръка, свивайки лакът с пестеливо движение — минимално необходимото, за да хвърли шапката на масата. Дългото прелитане на шапката издаде напрежението в контролирания жест, с който я хвърли.
Той попита:
— Какво искаш?
Отвърна с тежък и равен глас:
— Знаеш какво искам.
— Да. Но искам да го кажеш. Да кажеш всичко.
— Щом желаеш. — Гласът й прозвуча прецизно, сякаш изпълняваше заповед стриктно, с метална точност. — Искам да спя с теб. Сега, тази вечер, и по всяко време, когато поискаш да ме имаш. Искам голото ти тяло, кожата ти, устата ти, ръцете ти. Искам те — именно така — не с истерично желание, а студено и разумно, без достойнство или угризения. Искам те без самоуважение, което да ме възпира или разколебава. Искам те — искам те като животно, като котка на ограда или като уличница.
Гласът й беше монотонен и равен, като че ли рецитираше урок по вероучение. Стоеше неподвижна, с раздалечени крака в ниските обувки, с изпънати рамене и ръце, отпуснати до тялото. Изглеждаше безлична, равнодушна към изречените думи, непорочна като момченце.
— Знаеш, че те мразя, Роурк. Мразя те заради това, което си, заради това, че те искам, че толкова те искам. Ще се изправя срещу теб — и ще те унищожа. Казвам ти го със същото спокойствие, както ти казах, че съм умоляващо животно. Ще се моля да не бъдеш унищожен — казвам ти и това, — макар че не вярвам в нищо и нямам за какво да се моля. Но ще правя всичко по силите си, за да провалям всяка твоя стъпка. Ще водя битка, за да ти отнема всеки шанс, към който се стремиш. Ще те ранявам чрез единственото, което може да те нарани — работата ти. Ще водя битка, за да те уморя от глад, да те задуша с нещата, които не ще постигнеш. Вече го сторих днес и затова ще спя с теб тази вечер.