Той седеше удобно в креслото. Тялото му си почиваше, но беше напрегнато и неподвижно, изпълващо се бавно със силата на зараждащото се движение.
— Днес те нараних и пак ще те нараня. Ще идвам при теб винаги, когато те победя, винаги, когато знам, че съм те наранила и ще ти позволявам да ме притежаваш. Искам да бъда притежавана, но не от любовник, а от противник, който да унищожи победата ми над него не с честни удари, а със съприкосновението на тялото му към моето. Това искам от теб, Роурк. Такава съм. Искаше да чуеш всичко. Вече го чу. Искаш ли да кажеш нещо?
— Свали си дрехите.
Остана за миг неподвижна. Две твърди петна избиха и побеляха до ъгълчетата на устата й. Забеляза, че платът на ризата му се раздвижва под тласъка на поетия въздух. Тя се усмихна на свой ред подигравателно, както той винаги й се бе усмихвал.
Вдигна ръце към яката и разкопча сакото си просто, прецизно, освобождавайки копчетата едно след друго. Хвърли сакото на пода, свали тънката бяла блуза и тогава забеляза тесните черни ръкавици на разголените си ръце. Свали ръкавиците, издърпвайки пръстите един по един. Съблече се равнодушно, сякаш беше сама в спалнята си.
Погледна го. Стоеше гола, в очакване, усещайки разделящото ги пространство като натиск в стомаха си. Знаеше, че и той се изтезава, че и двамата го искат. Той стана, отиде при нея и когато я прегърна, ръцете й се вдигнаха охотно. Почувства формата на тялото му върху кожата на дланта, с която го прегърна, усети ребрата му, мишниците, гърба и раменете под пръстите си. Устата й се впи в неговата. Отстъплението й бе по-яростно от предшествалата го съпротива.
По-късно, лежейки до него, под неговото одеяло, тя огледа стаята му и попита:
— Роурк, защо работеше в кариерата?
— Знаеш защо.
— Да. Всеки друг би отишъл да работи в някоя архитектурна кантора.
— Но тогава изобщо нямаше да поискаш да ме унищожиш.
— Значи ти е ясно?
— Да. Мълчи. Сега вече няма значение.
— Знаеш ли, че „Енрайт Хауз“ е най-прекрасната сграда в Ню Йорк?
— Зная, че ти го знаеш.
— Роурк, докато работеше в кариерата, ти носеше в себе си „Енрайт Хауз“ и много други сгради като „Енрайт Хауз“, и разбиваше гранита като…
— След миг ще проявиш слабост, Доминик, и утре ще съжаляваш.
— Да.
— Прекрасна си, Доминик.
— Недей.
— Красива си.
— Роурк, аз… и занапред ще искам да те унищожа.
— Мислиш ли, че щях да те искам, ако ти не ме искаше?
— Роурк…
— Искаш ли пак да го чуеш? Искам те, Доминик. Искам те. Искам те.
— Аз… — тя замлъкна и думата, която не изрече, почти прозвуча в дъха й.
— Недей — каза той. — Още не. Още не го казвай. Заспивай.
— Тук? С теб?
— Тук. С мен. Сутринта ще ти приготвя закуска. Знаеш ли, че сам си приготвям закуската? Ще ти хареса да гледаш как я правя. Като работата в кариерата. После ще си идеш у дома и ще мислиш как да ме унищожиш. Лека нощ, Доминик.
VIII
Транспарантите на прозорците във всекидневната бяха вдигнати. Светлините на града се издигаха до черния хоризонт в средата на стъклата. Доминик седеше на бюрото си. Завършваше корекцията на една статия, когато някой звънна на входната врата. Никога не идваха гости без предупреждение. Тя вдигна поглед, обзета от яд и любопитство. Моливът й увисна във въздуха. В коридора се разнесоха стъпките на камериерката, която влезе и каза:
— Един господин иска да ви види, госпожо. — В гласа й се прокрадна нотка на враждебност. Обясни, че господинът отказал да съобщи името си.
Доминик понечи да попита дали мъжът е с оранжева коса, но замълча. Дръпна рязко молива и каза:
— Покани го да влезе.
Вратата се отвори. В светлината от коридора тя видя дълъг врат и скосени рамене, като силует на бутилка. Разнесе се звучен, кадифен глас:
— Добър вечер, Доминик. — Позна Елсуърт Тухи, когото никога не бе канила в дома си.
Усмихна се и каза: