— Добър вечер, Елсуърт. Не съм те виждала толкова отдавна.
— Би трябвало да ме очакваш точно сега, не мислиш ли? — Той се обърна към камериерката: — Коантро, моля, ако има, сигурен съм, че има.
Камериерката изгледа Доминик с широко отворени очи. Доминик й кимна мълчаливо и тя излезе, затваряйки вратата.
— Заета си, разбира се — каза Тухи, поглеждайки към отрупаното бюро. — Много ти отива, Доминик. Освен това дава резултати. Напоследък пишеш много по-добре.
Тя пусна молива, преметна ръка през облегалката на стола, обърна се към него и го погледна кротко.
— Какво искаш, Елсуърт?
Той остана прав и заразглежда стаята без да бърза, с експертно любопитство.
— Не е зле, Доминик. Точно така си представях, че изглежда домът ти. Малко студен. Знаеш ли, на твое място не бих държал онова кресло в ледено синьо. Набива се на очи. Прекалено добре пасва. Точно каквото всеки би очаквал точно на това място. Бих го сменил с морковено оранжево. Грозно, заслепяващо, натрапчиво рижо. Като косата на г-н Хауърд Роурк. Това е само en passant — случайна реплика, абсолютно нищо лично. Достатъчен е само нюанс на неподходящ цвят и цялата стая ще се промени. Ще й придаде елегантност. Цветята са добре аранжирани. Картините също — никак не са зле.
— Хубаво, Елсуърт. Защо си дошъл?
— Нали знаеш, че никога не съм идвал тук? Никога не си ме канила. Не знам защо. — Седна удобно, с глезен върху коляното — тънък крак, протегнат хоризонтално върху другия тънък крак. Под ръба на панталона се показа стегнат метално сив чорап, а над него ивица синкаво бяла кожа с няколко черни косъмчета. — Но и ти беше толкова необщителна. В минало време, скъпа моя, в минало време. Нали каза, че не сме се виждали отдавна? Вярно е. Ти беше толкова заета — по такъв необичаен начин. Гости, вечери, незаконни барове и чаени партита. Нали?
— Така е.
— Чаени партита — според мен те са върхът. Хубаво място за парти — голяма стая, само да я напълниш с хора, особено ако не си много претенциозен с кого ще я напълниш, а ти не си. Не и сега. Какво им поднасяш? Паста от аншоа и яйца, нарязани на сърчица?
— Хайвер и лук, нарязан на звездички.
— А за възрастните дами?
— Топено сирене и орехови ядки, нарязани спираловидно.
— Иска ми се да те видя как се занимаваш с такива неща. Проявяваш завидно внимание към възрастните дами. Особено към червивите с пари — със зетьове в бизнеса с недвижими имоти. Макар че според мен не е толкова зле да отидеш да гледаш „Удари ми един“ с Комодор Хигби. Той има зъбна протеза и чудесен незастроен парцел на ъгъла на Бродуей и Чамбърс.
Камериерката влезе с подноса. Тухи вдигна изящно чашата и вдъхна аромата на ликьора. Камериерката излезе.
— Ще ми кажеш ли за какъв дявол ти е това разузнаване — няма да питам кой разузнава — и защо са ти подробните сведения за моите занимания? — попита равнодушно Доминик.
— Можеш да ме попиташ кой. Всеки и всички. Защо мислиш хората така изведнъж заговориха каква прекрасна домакиня е г-ца Доминик Франкън? Г-ца Доминик Франкън се изявява като втора Кики Холкъм, но е далеч по-добра — далеч! Много по-изтънчена, много по-умела и освен това, помислете само колко е по-красива. Време е да се възползваш някак от фантастичната си външност, заради която всяка жена би ти прерязала гърлото. Пропиляваш я, разбира се, ако се замислим за формата и нейната функция, но поне някои хора извличат изгода от нея. Баща ти например. Сигурен съм, че е възхитен от новия ти живот. Малката Доминик започва да се държи приятелски с хората. Малката Доминик най-после става нормална. Той, разбира се, греши, но е хубаво, че се чувства щастлив заради теб. Както и още няколко други хора. Аз например. Макар че никога не би си помръднала пръста, за да ме направиш щастлив, но нали виждаш какво хубаво качество имам: да извличам наслада от нещо, което изобщо не е предназначено за мен, по най-безкористен начин.
— Не отговаряш на въпроса ми.
— Точно това правя. Ти ме попита защо проявявам такъв интерес към твоите занимания и аз ти отговарям: защото ме правят щастлив. Има и нещо друго, от което някой би се изненадал — макар и недалновидно, — ако събирах информация за заниманията на враговете си. Но да не съм осведомен за действията на хората, които са на моя страна… със сигурност не ме смяташ за толкова калпав генерал. А каквото и да си мислиш за мен, поне никога не ще ме смяташ за калпав.
— Хората на твоя страна ли, Елсуърт?
— Виж, Доминик, това ти е проблем на стила — и писмения, и говоримия: използваш твърде много въпросителни. Не е хубаво, както и да го погледнеш. Особено зле е, когато е ненужно. Нека да изоставим тази техника на разпит и просто да си поговорим, тъй като и двамата сме наясно и няма защо да си задаваме никакви въпроси. Ако трябваше да си задаваме въпроси… ти щеше да ме изхвърлиш оттук. Вместо това ти ми поднесе много скъп ликьор.