— Мога да навредя на твоя г-н Роурк много повече от всяко твое чаено парти.
— В името на какво?
— Остави това. Аз не те питам защо.
— Добре.
— Значи се разбрахме? Съюзници ли сме?
Тя го погледна и се наведе съсредоточено, с безизразно лице.
— Съюзници сме.
— Чудесно, скъпа. Слушай внимателно. Престани да го споменаваш в рубриката си през ден. Знам, всеки път му нанасяш ожесточени удари, но е излишно. Името му е непрекъснато във вестниците, но ти не бива да го правиш. Още нещо: ще е по-добре да ме каниш на тези твои чаени партита. Има неща, които аз мога да направя, а ти не можеш. Още един съвет: г-н Гилбърт Колтън, калифорнийският производител на керамика, възнамерява да строи фабрика на изток. Търси добър архитект модернист. Мисли за г-н Роурк. Не допускай Роурк да получи поръчката. Тя е огромна, а и рекламата ще е голяма. Измисли нов сандвич за чая на г-н Колтън. Направи каквото ти дойде на ум, но не допускай Роурк да получи поръчката.
Тя стана, тръгна бавно към масата с отпуснати ръце и си взе цигара. Запали я, обърна се към него и каза равнодушно:
— Умееш да говориш много кратко и по същество… когато пожелаеш.
— Когато смятам, че е необходимо.
Застана до прозореца и се загледа над града. Каза:
— Никога не си направил нищо против Роурк. Не знаех, че толкова те е грижа.
— О, скъпа. Наистина ли не съм направил нищо?
— Никога не си писал за него.
— Точно това съм направил против г-н Роурк, скъпа. Засега.
— Кога чу за него за първи път?
— Когато видях скиците на къщата на Хелър. Нали знаеш, че не бих пропуснал такова нещо? А ти кога узна за него?
— Когато видях скиците на „Енрайт Хауз“.
— Не беше ли по-рано?
— Не.
Тя пушеше мълчаливо. Каза, без да се обръща към него:
— Елсуърт, ако някой от нас се опита да повтори онова, което си казахме тук тази вечер, другият ще отрече и то никога не ще може да бъде доказано. Така че няма значение дали сме искрени един с друг, нали? Съвсем безопасно е. Защо го мразиш?
— Не съм казал, че го мразя.
Тя вдигна рамене.
— А за другото — добави той — мисля, че можеш да си отговориш сама.
Тя кимна бавно към блестящата точица на отразената в стъклото цигара.
Той стана, отиде до нея и се загледа в светлините на града под тях, в ъглестите очертания на сградите, в тъмните стени, озарени от светлината на прозорците. Стените приличаха на мрежа от тънък черен воал над твърда лъчиста маса. Елсуърт Тухи каза тихо:
— Погледни. Върховно постижение, нали? Драматично постижение. Помисли колко хиляди са работили, за да създадат града и колко милиони се възползват от него. Някои твърдят, че благодарение на духа на десетина души, пръснати във времето, не повече от десетина — а може би и по-малко — нямаше да има и следа от всичко това. Може и да е вярно. Ако е така, пак има две възможни гледни точки. Можем да кажем, че тези десетина са велики благодетели, че всички ние съществуваме благодарение на великолепната щедрост на техния дух, която приемаме с радост, благодарност и братска обич. Но можем да кажем също, че с блясъка на техните постижения, с които не можем нито да се мерим, нито да съхраним, тези дузина души ни показват какви сме, че не искаме безвъзмездните дарове на тяхното величие, че предпочитаме пещера до кално блато и огън, запален с търкане на пръчки пред небостъргачи и неонови светлини… ако пещерата и пръчките са границата на нашите творчески способности. От двете гледни точки, Доминик, коя според теб е истински човеколюбивата? Защото аз съм човеколюбец.
След време Доминик откри, че по-лесно общува с хора. Научи се да приема самоизтезанието като изпитание за издръжливост, тласкана от любопитството да разбере колко може да устои. Явяваше се на официални вечери, на театър, приеми и танци грациозна и усмихната. С усмивката лицето й изглеждаше по-блестящо и студено, като слънце в зимен ден. Изслушваше равнодушно празните думи, изричани така, сякаш онзи, който ги произнася, би се засегнал от най-малкия признак на въодушевление или интерес от страна на събеседника си, сякаш досадата е единствената възможна връзка между хората, единственото нещо, което може да запази застрашеното им достойнство. Кимаше непрекъснато и се съгласяваше с всичко.
— Да, господин Холт, мисля, че Питър Кийтинг е човекът на века — на нашия век.