— Не, господин Инскип, не и Хауърд Роурк, Хауърд Роурк не е подходящият… Шарлатанин ли? Разбира се, че е шарлатанин. Трябва да се замислите за почтеността му… Не е кой знае какво ли? Разбира се, г-н Инскип, че Хауърд Роурк не е кой знае какво. Всичко е въпрос на мащаби и дистанция — и дистанция… Не, не пия много, г-н Инскип — драго ми е, че харесвате очите ми — да, винаги са такива, когато се забавлявам — стана ми много приятно, като казахте, че Хауърд Роурк не е кой знае какво.
— Запознахте се с г-н Роурк ли, г-жо Джоунс? И той не ви хареса?… Да, той е от хората, към които човек не може да изпита съчувствие. Колко вярно. Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си — все едно че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?… О, то има своя противоположност — но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението, г-жо Джоунс, възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова казвам, че всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен. Като Хауърд Роурк.
Често ходеше късно нощем в стаята на Роурк. Ходеше без да го предупреди, сигурна, че ще го завари сам. В стаята му не се налагаше никого да щади, да лъже, да се съгласява или да омаловажава собственото си съществуване. Тук беше свободна да оказва съпротива, радваща противника, който е твърде силен, за да се страхува от битката и достатъчно силен, за да се нуждае от битка. Срещаше воля, която й разкриваше собствената й същност, недосегаема, докосвана само в честна битка, в която или побеждаваш, или те побеждават, но оставаш съхранен и в победата, и в поражението, вместо да те погълне лепкаво безличие.
Лягаха заедно в леглото и извършваха акт на насилие. Беше отстъпление, още по-цялостно заради силната им съпротива. Беше акт, изпълнен с напрежение, като всички значими неща на земята. Напрежението между тях бе като електричество, то бе сила, подхранвана от съпротивлението, потичаща по опъната метална жица; беше и като вода, която се превръща в енергия от възпиращото насилие на язовирната стена. Допирът на кожата му с нейната не бе ласка, а порив на болка, породена от неудържимото желание, от отприщването му след изминалите часове на копнеж и въздържане. Вършеха го със стиснати зъби и омраза, с нетърпимост и агония, със страст — дума, изкована да означава страдание. Беше миг, изтъкан от омраза, напрежение и болка. Миг, който разбива своите елементи, преобразява ги тържествуващо и помита всяко страдание, за да го превърне в неговата антитеза — възторга.
Идваше в стаята му след прием, облечена в дълга вечерна рокля, скъпа и крехка като коричка лед около тялото й. Облягаше се на стената, за да усети мазилката под кожата си. Оглеждаше бавно всеки предмет наоколо, грубата кухненска маса, отрупана с хартия, металните линии, кърпите с черни петна от пръсти, голите дъски на пода. Плъзгаше поглед по блестящия сатен на роклята, до малкия триъгълник на сребристия сандал, мислейки как ще бъде разсъблечена. Обичаше да кръжи из стаята, да си хвърли ръкавиците върху разпилените моливи, гуми и парцали, да остави сребристата си чантичка върху някоя мръсна захвърлена риза, да отвори фермоара на брилянтната си гривна и да я пусне в чиния с остатъци от сандвич, до някой недовършен чертеж.
— Роурк — казваше тя и заставаше зад стола му. Обгръщаше му раменете и мушваше ръце под ризата, с разтворени пръсти, притиснати към гърдите му. — Днес накарах господин Саймънс да възложи поръчката си на Питър Кийтинг. Тридесет и пет етажна сграда, колкото поиска като разходи, парите не са проблем, важно е изкуството, чистото изкуство. — Чу тихия му смях. Той не се обърна да я погледне, само пръстите му се сключиха около китката й. Изтегли ръката й още по-надолу под ризата, притискайки я силно към кожата си. Тя дръпна главата му назад и се наведе, за да покрие устните му със своите.
Веднъж влезе и намери на масата брой на „Банър“, отворен на страницата с „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Рубриката съдържаше следния текст: „Хауърд Роурк е архитектурният маркиз дьо Сад. Влюбен е в своите сгради — само ги погледнете.“ Знаеше, че вестникът не му харесва, че го е сложил там само заради нея, че я наблюдава с онази полуусмивка, която й вдъхва страх. Това я ядосваше. Искаше й се той да чете всичко, написано от нея, и все пак предпочиташе мисълта, че нейните статии го нараняват достатъчно, за да ги избягва. После лягаха на леглото, той целуваше гърдите й, тя гледаше през оранжевата му коса към вестника, който се белееше на масата и той я усещаше да тръпне от удоволствие.