Седна на пода, до краката му, с глава притисната в коленете му. Пое ръката му, обхващайки с юмрук последователно всеки от пръстите му, стискайки го здраво и плъзгайки бавно юмрука си надолу по дължината на пръста. Усети твърдите възли на ставите и попита тихо:
— Роурк, нали искаше да получиш фабриката на Колтън? Нали много я искаше?
— Да, много — отвърна той без усмивка и без болка. Тя повдигна ръката му към устните си и я задържа там за дълго.
Стана от леглото в тъмнината и прекоси стаята гола, за да си вземе цигара от масата. Наведе се към пламъка на кибритената клечка и плоският й корем леко се изви при движението. Той каза:
— Запали една и на мен — и тя постави цигара между устните му. Заразхожда се из тъмната стая пушейки, а той лежеше в леглото, опрян на лакът и я наблюдаваше.
Веднъж дойде и го завари да работи на масата. Каза й:
— Трябва да свърша. Седни. Изчакай.
Повече не я погледна. Тя зачака мълчаливо, свита на един стол в най-далечния край на стаята. Наблюдаваше правите линии на веждите му, съсредоточено опънати, формата на устата му, пулсиращата вена под стегнатата кожа на врата му, рязката хирургическа увереност на ръката му. Не приличаше на творец, а на работник в кариера, на разрушител на стени, на монах. Прииска й се да не спира да работи, да не я поглежда. Искаше й се да съзерцава аскетичната чистота на личността му, лишена от всякаква чувственост, да съзерцава тази гледка… и да мисли за онова, което добре помнеше.
Понякога нощем той отиваше в нейния апартамент, също както тя ходеше в неговия, без предупреждение. Ако се случеше тя да има гости, той казваше:
— Отпрати ги — и влизаше в спалнята, а тя ги отпращаше. Имаха мълчаливо споразумение да не се явяват заедно пред хора. Спалнята й беше изящна, със стъклени мебели в студено бледозелено. Обичаше да влиза в спалнята й с работните си дрехи, след като бе прекарал цял ден на строежа. Отмяташе покривката на леглото. Сядаха и си говореха спокойно час-два, без да поглеждат към леглото, без да споменават нито нейните статии, нито неговите сгради, нито последната поръчка, която бе издействала за Питър Кийтинг. Харесваше им да се отпуснат. Така часовете ставаха още по-чувствени от отлаганите мигове.
Понякога вечер сядаха във всекидневната й, до големия прозорец над града. Харесваше й да го вижда до този прозорец. Стоеше полуобърнат към нея, пушеше и гледаше надолу, към града. Тя се отдръпваше от него, сядаше на пода в средата на стаята и го наблюдаваше.
Веднъж той стана от леглото, тя светна лампите и го видя изправен и гол. Загледа се в него, после каза с тих и отчаян глас, безнадеждна в искреността си:
— Роурк, всичко, което правя в живота си, се дължи на този свят, който те принуди да работиш в кариерата миналото лято.
— Зная.
Седна на пода до леглото. Тя се приближи до него, притисна лице към бедрото му, сви се с крака върху възглавницата и с отпусната ръка, прокарвайки бавно длан по крака му, от глезена към коляното и обратно. Каза:
— Разбира се, ако зависеше от мен, когато си бил сломен и без работа миналата пролет, щях да те изпратя точно на тази работа, точно в тази кариера.
— И това зная. А може би щеше да направиш друго. Да ме пратиш да чистя тоалетните в клуба на АГА.
— Да. Възможно е. Сложи си ръката на гърба ми, Роурк. Задръж я там. Така. — Лежеше неподвижно, с лице, заровено в коленете му. Ръката й висеше край леглото, сякаш животът в нея бе само в кожата между раменете, под неговата ръка.
В светските салони, които посещаваше, в ресторантите, в офисите на АГА, всички заговориха за неприязънта на г-ца Доминик Франкън от вестник „Банър“ към Хауърд Роурк, архитектът особняк на Роджър Енрайт. Това му създаваше скандална слава. Хората казваха: „Роурк ли? Та той е човекът, когото Доминик Франкън ненавижда.“ „Дъщерята на Франкън е познавачка на архитектурата и ако казва, че не го бива, трябва да е по-калпав, отколкото си мислех.“ „Господи, тези двамата наистина се мразят! Макар че доколкото знам, дори не се познават.“ Харесваше й да слуша тези приказки. Зарадва се на статията на Атълстън Бийсли в Бюлетина на АГА за архитектурата на средновековните замъци: „За да разберем мрачната ярост на тези постройки, трябва да си спомним, че феодалите са воювали дивашки — както враждуват г-ца Доминик Франкън и г-н Хауърд Роурк.“