Остин Хелър, с когото бяха приятели, веднъж й заговори по въпроса. Не го бе виждала толкова ядосан. На лицето му нямаше и следа от чара на обичайната му саркастична самоувереност.
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Доминик? — сопна й се той. — Не съм виждал по-голямо журналистическо хулиганство. Защо не оставиш тия работи на Елсуърт Тухи?
— Елсуърт го бива, нали? — каза тя.
— Той поне си държи мръсната уста затворена за Роурк — макар че, разбира се, това също е неприлично. Но какво става с теб? Даваш ли си сметка за кого и какво говориш? Не ти ли беше достатъчно забавление, като похвали онова изчадие на дядката Холкъм, или като се грижиш за поръчките за собствения си баща и за момчето от месарски календар, което си е взел за съдружник. Дотук добре. Но да използваш същия интелектуален подход към човек като Роурк… Знаеш ли, мислех, че си почтена и умна… ако ти дадат възможност да използваш тези качества. Всъщност, мислех си, че се държиш като уличница, за да подчертаеш посредствеността на всичките боклуци, за чиято работа ти се налага да пишеш. Но не съм допускал, че си безотговорна кучка.
— Сгрешил си — каза тя.
Една сутрин Роджър Енрайт влезе в кабинета й и каза, без да я поздрави:
— Вземи си шапката. Идваш с мен да я видиш.
— Добро утро, Роджър — каза тя. — Какво да видя?
— „Енрайт Хауз“. Докъдето е стигнал строежът.
— Разбира се, Роджър — тя се усмихна и стана. — С удоволствие ще разгледам „Енрайт Хауз“.
В колата го попита:
— Какво целиш, Роджър? Опитваш се да ме подкупиш ли?
Той седеше сковано на огромните сиви възглавници в своята лимузина, без да я поглежда. Отвърна:
— Мога да разбера глупавото озлобление. Мога да разбера невежото озлобление. Но не мога да разбера умишленото очерняне. Разбира се, ти си свободна да напишеш каквото пожелаеш… след това. Но то няма да е нито глупост, нито невежество.
— Надценяваш ме, Роджър — тя сви рамене и повече не проговори.
Минаха покрай дървената ограда и влязоха в джунгла от гола стомана и дъски — бъдещата „Енрайт Хауз“. Доминик стъпваше леко с високите си токове по опръсканите с вар дъски. Движеше се изправена, безгрижно и дръзко елегантна. Спря и погледна към затвореното в стоманена рамка небе, което изглеждаше по-далеч от обичайното, запратено нагоре от извисяващите се греди. Загледа се в стоманените клетки на бъдещите помещения, към дръзките ъгли, към невероятно сложната конструкция, оживяваща в изчистено и логично цяло, гол скелет с въздушни повърхности, очертаващи стените, гол скелет в студения зимен ден, зареден с обещание за раждане и живот, като разлистващо се дърво.
— О, Роджър!
Той я погледна и видя изражение на човек, отишъл на църква на Великден.
— Нищо не съм подценил — каза той сухо. — Нито теб, нито сградата.
— Добро утро — каза зад тях нисък, рязък глас.
Появата на Роурк не я изненада. Не го чу да се приближава, но присъствието му бе съвсем нормално на строежа на сградата, която бе проектирал. Усети присъствието му от мига, в който премина през външната ограда. Строежът сякаш изразяваше същността му много по-ярко от собственото му тяло. Застана пред тях с ръце в джобовете на широкото палто, без шапка в студа.
— Госпожица Франкън, господин Роурк — каза Енрайт.
— Вече се запознахме — каза тя, — у Холкъм. Ако г-н Роурк си спомня.
— Разбира се, г-це Франкън — каза Роурк.
— Исках г-ца Франкън да види сградата — каза Енрайт.
— Да ви разведа ли из строежа? — попита го Роурк.
— Да, моля ви — отвърна тя.
Тримата тръгнаха из строежа. Работниците любопитно зяпаха Доминик. Роурк обясняваше разпределението на бъдещите стаи, системата от асансьори, отоплителната инсталация, разположението на прозорците, също както би обяснявал на хората на строителния предприемач. Тя задаваше въпроси, той отговаряше.
— Каква е кубатурата, г-н Роурк?
— Колко тона стомана ще отидат?
— Внимавайте с тръбите, г-це Франкън. Минете оттук.
Енрайт вървеше заедно с тях. Погледът му бе прикован в земята. Попита:
— Как върви, Хауърд?
Роурк се усмихна и отговори: