— Два дни преди срока. — Заговориха за строежа, все едно че бяха братя. За миг я забравиха. Металният грохот на машините заглушаваше думите им.
Изправена в самото сърце на сградата, тя помисли, че не притежава от него нищо, освен тялото му, но тук й се разкрива останалото, тук може да го види и да го докосне, открит за всички; трегерите, тръбопроводите и извисяващите се пространства бяха негови и не биха могли да принадлежат на никой друг в света; те бяха негови като лицето и душата му; виждаше зараждащата се сграда, сътворена от него, както и вътрешната му сила, която го бе подтикнала да я сътвори, виждаше крайната цел и причината, събрани в едно. Виждаше движещата сила, бликаща от всяка стоманена линия и изразяваща същността на човека, която в този миг й принадлежеше, защото я виждаше и вникваше в нея.
— Изморихте ли се, г-це Франкън? — попита Роурк, вглеждайки се в лицето й.
— Не — каза тя, — не, ни най-малко. Мислех си… какви водопроводни връзки ще използвате тук, г-н Роурк?
След няколко дни седна на ръба на чертожната му маса и видя вестника с рубриката си: „Ходих на строежа на Енрайт. Иска ми се при бъдещо въздушно нападение бомба да разруши тази сграда. Така тя ще има достоен край. Много по-добър, отколкото ако остарее и почернее, осквернявана от семейните снимки, мръсните чорапи, миксерите за коктейли и обелките на грейпфрутите, изядени от нейните обитатели. Няма човек в Ню Йорк, достоен да живее в тази сграда.“
Роурк застана до нея и притисна крака в коленете й. Погледна вестника с усмивка.
— Съвсем обърка Роджър — каза той.
— Той прочете ли статията ми?
— Бях в кабинета му тази сутрин, когато я прочете. Първо те нарече с имена, каквито не съм чувал да изрича. След това каза: чакай малко, прочете я отново, придоби твърде озадачен вид, но вече не беше ядосан. После каза: като го прочетеш по един начин… но пък от друга страна…
— Ти каза ли му нещо?
— Не. Знаеш ли, Доминик, признателен съм, но кога ще престанеш да ме обсипваш с такива екстравагантни хвалби? Някой може да забележи. А на теб няма да ти хареса.
— Някой друг ли?
— Ти знаеше, че на мен ми е ясно, още от първата ти статия за „Енрайт Хауз“. Искаше да съм наясно. Но не мислиш ли, че някой друг може да разбере как точно правиш нещата?
— О, да. Но последствията — за теб — ще бъдат по-лоши, отколкото ако не разберат. Ще те намразят още повече. Но не знам кой би си направи труда да разбере. Освен ако… Роурк, какво мислиш за Елсуърт Тухи?
— За бога, защо изобщо да мисля за Елсуърт Тухи?
Доставяха й удоволствие редките срещи с Роурк на приеми, където го водеха Хелър или Енрайт. Харесваше й неговото учтиво, безлично „госпожице Франкън“. Наслаждаваше се на изнервеното внимание на домакинята, която се старае да не допусне да са заедно. Знаеше, че околните очакват експлозия или драстична враждебност, каквато никога не проявяваха. Не се стремеше да се среща с Роурк, но и не го избягваше. Говореха си, ако се случат заедно, както биха си говорили с всеки друг. Не изискваше усилия, беше нормално и непринудено. За нея беше напълно приемливо, когато са сред хора, да се държат като непознати, дори като врагове. Тези хора може би се чудят какви са отношенията между нас, но никога не биха могли да се досетят, мислеше си тя. Това извисяваше още повече незабравимите им мигове, недокоснати от чужди погледи и от чужди думи. Тези мигове са само в мен и в него, казваше си тя. Изпитваше чувство на притежание, каквото не можеше да изпита никъде другаде — притежание, стигащо до кулминация в стаята, изпълнена с чужди хора, сред които рядко поглеждаше към него.
Когато го зърнеше да разговаря с безизразни, равнодушни лица, тя безразлично отместваше очи. Ако на тези лица имаше враждебност, тя доволно задържаше погледа си за миг. Ядосваше се, когато види усмивка, израз на топлота или одобрение на лице, обърнато към него. Не ревнуваше, нямаше значение дали е лице на мъж или жена — одобрението към него й действаше като обида.
Измъчваха я странни неща: улицата, на която той живееше, прагът пред дома му, колите, които завиваха край къщата. Особено силно мразеше колите — искаше й се да ги застави да се движат по другата улица. Поглеждаше кофата за смет пред верандата на съседната къща и се питаше дали е била на същото място, когато той е минавал на път към кантората сутринта, дали е видял смачканата цигарена кутия отгоре. Веднъж във фоайето на къщата един мъж излезе от асансьора. Тя се вцепени, защото винаги бе смятала, че той е единственият обитател на къщата. Качваше се в малкия асансьор, облягаше се на стената с кръстосани на гърдите ръце и обхващаше раменете си с длани. Чувстваше се на познато и уютно място, сякаш взимаше топъл душ.