Знаеше колко опасно нетрайни са прищевките й, а точно тази прищявка беше твърде ценна за него и затова не я притесняваше. Държеше се на разстояние от нея и й пращаше цветя. Остави се на течението, опитвайки се да не мисли много-много, но не можеше да се отърве от тънкото усещане, че нещо не е наред.
Веднъж се срещнаха случайно в един ресторант, където тя обядваше сама. Той се възползва от шанса, отиде право до нейната маса, решен да се държи като стар приятел, който си спомня само невероятната й добронамереност. След поток похвали за късмета си, той попита:
— Доминик, защо не искаш да се срещаш с мен?
— А защо да се срещам с теб?
— Всемогъщи боже!… — изрече тези думи неволно. Резкият му глас не успя да скрие потискания гняв. Опита се да се усмихне: — Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш възможност да ти благодаря?
— Благодарил си ми. Много пъти.
— Да, но не си ли съгласна, че трябва да се срещнем насаме? Не допускаш ли, че съм малко… изумен?
— Не съм се сетила. Да, възможно е да си изумен.
— Е?
— Какво?
— Защо правиш всичко това?
— За… петдесет хиляди долара досега, струва ми се.
— Държиш се ужасно.
— Да престана ли?
— Не! Нямах предвид…
— Поръчките. Добре. Няма да ги спра. Видя ли? За какво да си говорим? Правя разни неща за теб, на теб ти е приятно — с една дума разбираме се прекрасно.
— Говориш абсурдни неща! Прекрасно се разбираме. Това е и излишно, и недостатъчно. Как да се държим един с друг при тези обстоятелства? Едва ли очакваш да възразя срещу това, което правиш, нали?
— Не. Не очаквам.
— Но не съм съгласен, че се разбираме. Толкова съм ти благодарен, че направо съм зашеметен — слисан съм — не ме карай да изглеждам глупав, знам, че не би ти харесало, но съм ти толкова благодарен, че не знам какво да правя.
— Чудесно, Питър. Вече ми благодари.
— Не съм си и помислял, че цениш работата ми, че те е грижа или че я забелязваш. И изведнъж ти… Правиш ме толкова щастлив и… Доминик — попита той и гласът му трепна, защото въпросът беше като кука, дърпаща дълго и скрито въже, защото знаеше, че това е причината за неговия тормоз, — наистина ли смяташ, че съм добър архитект?
На лицето й бавно се появи усмивка. Каза:
— Питър, ако някой те чуе, че задаваш този въпрос, ще се изсмее. Още повече че го задаваш на мен.
— Да, знам, но… наистина ли мислиш всичко онова, което казваш за мен?
— Тези думи вършат работа.
— Да, но заради това ли се спря на мен? Защото смяташ, че съм добър ли?
— Продаваш се като топъл хляб. Това не е ли достатъчно?
— Да… Не… Искам да кажа… с други думи… имам предвид… Доминик, иска ми се да чуя от теб поне веднъж, само веднъж, че аз…
— Слушай, Питър, трябва да тръгвам, но преди това нека ти кажа, че тия дни сигурно ще ти се обади госпожа Лонсдейл. Запомни, че тя подкрепя сухия режим, обича кучета, мрази жените пушачки и вярва в прераждането. Иска по-хубава къща от тази на г-жа Парди, която е проектирал Холкъм, така че ако й кажеш, че къщата на госпожа Парди е твърде натруфена и че семплото е много по-шик и по-скъпо, ще се представиш добре. Може би ще се наложи да си говорите за брюкселска дантела — хобито й.
Кийтинг си тръгна доволен, унесен в мисли за къщата на г-жа Лонсдейл и забрави въпроса. По-късно си го спомни и възмутено вдигна рамене. Реши, че най-хубавото в помощта на Доминик е нежеланието й да се срещат.
Като компенсация ходеше с удоволствие на събранията на Съвета на американските строители, организирани от Тухи. Не му беше ясно защо ги приема като компенсация, но там му беше добре. Изслуша внимателно речта на Гордън Л. Прескът за значението на архитектурата.
„Следователно важността, присъща на нашия занаят, е във философския факт, че ние работим с нищото. Създаваме празнота, в която се движат физически тела — за удобство ще ги наречем човеци. Под празнота имам предвид това, което обикновено обозначаваме с думата стаи. Само непосветеният смята, че ние издигаме каменни стени. Не правим нищо подобно. Ние създаваме празнота, както вече казах. Това ни води към заключение с астрономическа важност: до безусловното приемане на твърдението, че «отсъствието» превъзхожда «присъствието». С други думи до приемане на неприемането. За яснота ще се изразя с по-прости понятия: «нищото» превъзхожда «нещото». Така става ясно, че архитектът е много повече от зидар, който реди тухли — а фактът на тухлите така или иначе е маловажна илюзия. Архитектът е метафизичен жрец, който се занимава със същностни неща. Той има смелостта да възприеме основното понятие реалност като нереалност — тъй като създава празнота. Ако това ви звучи като противоречие, то не е доказателство за сбъркана логика, а за по-висша логика, за диалектиката на живота и на изкуството. Ако искате да направите неизбежните изводи от това фундаментално схващане, можете да стигнете до заключения с огромна социологическа важност. Може би ще си дадете сметка, че красивата жена стои по-ниско от некрасивата, че грамотният е по-нисш от неграмотния, че богатият е по-нисш от бедния, способният — от некадърния. Архитектът е конкретна илюстрация на космически парадокс. Нека да бъдем скромни в огромната гордост, че го осъзнаваме. Всичко друго са празни приказки.“