Слушайки тези думи, човек можеше да бъде сигурен, че е стойностен и значим. Самоуважението ставаше излишно.
Кийтинг слушаше с голямо задоволство. Хвърли поглед към другите. Сред аудиторията цареше съсредоточено мълчание. На всички им харесваше също толкова, колкото и на него. Едно момче дъвчеше дъвка, млад мъж си чистеше ноктите с кибритена клечка, недодялано изтегнат на стола. Това също хареса на Кийтинг; те сякаш казваха: обичаме да ни говорят за възвишеното, но няма защо да сме твърде почтителни.
Съветът на американските строители се събираше веднъж в месеца и не се занимаваше с никаква конкретна дейност, освен слушане на речи и пиене на евтина бира. Членската му маса не растеше бързо, нито като количество, нито като качество. Не можеше да се похвали с конкретни резултати.
Съветът се събираше в огромно празно помещение над един гараж на „Уест Сайд“. По дълъг, тесен, непроветрен коридор се стигаше до врата, на която бе изписано името на Съвета. Вътре имаше сгъваеми столове, маса за председателя и кофа за смет. АГА смяташе Съвета на американските строители за плоска шега.
— Защо си губиш времето с тия непрокопсаници? — Франкън и Кийтинг бяха в розовата, преливаща от сатен зала на АГА. Франкън деликатно сбърчи нос.
— Проклет да съм, ако знам — отвърна весело Кийтинг. — Харесват ми.
Елсуърт Тухи присъстваше на всяка среща на Съвета, но не взимаше думата. Сядаше в ъгъла и слушаше.
Една вечер Кийтинг и Тухи си тръгнаха заедно след сбирката на Съвета по тъмните бедняшки улички в „Уест Сайд“. Влязоха да изпият по чаша кафе в евтина закусвалня.
— Защо да не влезем в закусвалня? — засмя се Тухи, когато Кийтинг му напомни за изисканите ресторанти, прочули се благодарение на него. — Тук поне никой няма да ни познае и да ни безпокои.
Изпрати струйка дим от египетската си цигара към избелялата реклама на Кока-Кола над сепарето, поръча си сандвич, отдели придирчиво резенче краставичка, което имаше вид на наплюто от мухи и заговори на Кийтинг. Говореше каквото му хрумне. Нямаше значение какво казва — Кийтинг слушаше гласа му, неповторимия глас на Елсуърт Тухи. Представи си, че е изправен насред огромна равнина под звездите. Почувства се в сигурни ръце.
— Доброта, Питър — гласът се лееше — доброта. Това е първата заповед, а може би единствената. Затова се наложи да критикувам новата пиеса във вчерашната ми рубрика. На тази пиеса изцяло й липсва доброта. Трябва да сме добри, Питър, към всекиго около нас. Трябва да приемаме и да прощаваме — на всеки от нас могат да бъдат простени толкова много неща. Ако се научиш да обичаш всичко, най-смиреното, най-дребното, най-посредственото, тогава и най-незначителното в теб ще бъде обичано. Тогава ще открием смисъла на универсалното равенство, величествения мир на братството, новия свят, Питър, прекрасния нов свят…
IX
Елсуърт Монктън Тухи беше на седем години, когато насочи маркуча към Джони Стоукс. Джони минаваше край моравата на семейство Тухи, облечен в най-хубавия си празничен костюм. Джони бе чакал година и половина за този костюм, защото майка му беше много бедна. Елсуърт не го издебна, нито се скри. Извърши го съвсем умишлено, системно и целенасочено: отиде до крана, отвъртя го, застана в средата на моравата и насочи безпогрешно маркуча към Джони. Той беше с майка си, която вървеше няколко крачки зад него, а майката и бащата на Елсуърт, заедно с гостуващия проповедник, бяха на верандата на семейство Тухи. Джони Стоукс беше будно дете с трапчинки и златни къдрици. Хората винаги се обръщаха след Джони Стоукс. Никой не се обръщаше след Елсуърт Тухи.