— Излиза, че за да бъде истински богат, човек трябва да колекционира души, така ли?
Учителят за малко не го попита какво по дяволите иска да каже, но се овладя и го попита какво всъщност иска да каже. Елсуърт не обясни.
На шестнадесет години Елсуърт изгуби интерес към религията. Откри социализма. Промяната смая леля му Адилин.
— Първо, това е богохулство и глупост — каза тя. — Второ е напълно нелепо. Изненадваш ме, Елси. „Бедните духом“ е добре, но само „бедните“ звучи неприлично. Освен това не ти приляга. Не си в състояние да създаваш големи проблеми, само малки. Нещо не е наред, Елси. Просто не е наред. Не е в твоя стил.
— Първо, мила ми лельо — отвърна той, — не ме наричай Елси. И второ, грешиш.
Промяната сякаш се отрази добре на Елсуърт. Не стана агресивен фанатик. Стана по-благ, по-спокоен, по-кротък. Стана по-внимателен и загрижен за хората. Сякаш уталожи нервността си и придоби увереност. Околните започнаха да го харесват. Леля Адилин престана да се тревожи. От страстта му към революционните теории не произтече нищо сериозно. Не се присъедини към политическа партия. Четеше много, посети няколко съмнителни събрания, където говори един-два пъти, и то не много успешно. По-често сядаше в някой ъгъл, слушаше, наблюдаваше и размишляваше.
Елсуърт се записа да учи в Харвард. Майка му бе завещала своята застраховка живот за тази цел. Успехът му като студент в Харвард беше превъзходен. Избра си историята за специалност. Леля Адилин смяташе, че ще се ориентира към икономиката или социологията и се опасяваше, че в края на краищата ще стане социален работник, но такова нещо не се случи. Увлече се по литературата и изящните изкуства. Тя се озадачи, защото беше новост за него — никога не бе проявявал такива склонности.
— Не си от хората, подходящи за изкуство, Елси — заяви тя. — Не е в твоя стил.
— Грешиш, лельо — каза той.
Отношенията на Елсуърт с неговите състуденти бяха сред най-необикновените му постижения в Харвард. Държеше се така, че всички го приемаха. В компанията на гордите млади наследници на горди стари фамилии той не само не криеше скромния произход, а го изтъкваше. Не им казваше, че баща му е управител на магазин за обувки, а твърдеше, че е обущар. Не го казваше предизвикателно, огорчено или по пролетарски арогантно — казваше го като шега за самия него, а ако човек погледнеше внимателно усмивката му, и като шега за тях. Държеше се снобски, но не като изявен сноб, а естествено и непокварено, като сноб, който полага усилия да не проявява снобизъм. Държеше се любезно, но не като човек, който търси благосклонност, а който я дарява. Отношението му беше заразително. Хората не поставяха под съмнение причините за превъзходството му. Те приемаха за даденост, че има такива причини. Отначало бе забавно да градят представата си за Тухи като за „Монаха“, после стана изискано и прогресивно. Ако това беше победа, Елсуърт не го приемаше така. Сякаш не го интересуваше. Движеше се сред безпросветните младежи с увереността на човек, който има план, подробен план за години напред, човек, който може само да се забавлява от дребните случки по пътя си. В усмивката му имаше нещо тайно и прикрито, приличаше на усмивка на магазинер, пресмятащ печалбите, макар че видимо не се случваше нищо особено.
Не говореше за Бога и за благородството на страданието. Говореше за масите. На събрания, продължаващи до сутринта, доказваше на захласнатата аудитория, че религията поражда егоизъм, защото поставя твърде силно ударение върху духа на отделния човек. Религията има една-единствена грижа — спасението на собствената душа, казваше той.
— За да бъде добродетелен в абсолютния смисъл — започна веднъж словото си Елсуърт Тухи, — човек трябва да е готов да поеме в душата си най-отвратителните престъпления, за да спаси своите братя. Бичуването на плътта е нищо. Единствено бичуването на душата е добродетелен акт. Смятате ли, че обичате човечеството? Та вие не знаете нищо за обичта. Дали сте два долара в подкрепа на стачка и решавате, че сте изпълнили дълга си? Бедни глупци! Дарението си заслужава само, ако е най-ценното, което имате. Дарете душата си. Дори в името на лъжа ли? Да, ако други вярват в нея. Или в името на някоя заблуда? Да, ако други се нуждаят от нея. Или може би в името на предателство, измама, престъпление? Да! За всичко онова, което ви изглежда най-низко и най-порочно. Само когато изпитате презрение към безценното си дребно его, можете да се извисите до истинската, необятна вселена на себеотрицанието, до сливането на вашия дух с необятния колективен дух на човечеството. В тясната, претъпкана скъперническа дупка на егото няма място за обич към другите. Опразнете я, за да се изпълните. „Онзи, който обича живота си, ще го изгуби; а който намрази живота си в този свят, ще го запази за вечен живот.“ В тези думи се крие нещо много ценно за търговците на религиозен опиум, но те не го осъзнават. Себеотричане ли? Да, приятели мои, с всякакви средства. Но човек не може да се отрече от себе си, ако иска да се съхрани чист и горд. Жертвата, която изисква унищожение на собствената душа… но какво говоря? Само героите могат да го разберат и да го постигнат.