Тухи нямаше успех сред бедните момчета, които се издържаха сами в колежа, но печелеше привърженици между момчетата от заможни семейства, второ и трето поколение милионери. Предлагаше им възможности за извисяване, на което смятаха, че са способни.
Завърши с големи отличия. Малката му лична слава стигна до Ню Йорк преди самият той да се озове в града. От Харвард се понесе слухът за един изключителен човек на име Елсуърт Тухи. Неколцина измежду свръхинтелектуалците и супер богатите чуха слуха, веднага забравиха точно какво са чули, но запомниха името, което се запечата в паметта им със смътна асоциация за бляскав ум, смелост и идеализъм.
Около Елсуърт Тухи закръжиха хора — онези, за които той се превърна в духовна необходимост. Други не идваха, сякаш по интуиция. Веднъж някой заговори за верните последователи на Тухи — той нямаше титла, програма или организация, но някак от самото начало кръгът около него бе наречен последователи. Изпълнен със завист съперник отбеляза:
— Тухи е прилепчив. Нали знаете кои две неща лепнат най-силно: калта и лепилото.
Тухи чу забележката, вдигна рамене и каза с усмивка:
— Хайде, хайде, има още много: лейкопласт, пиявици, карамел, мокри чорапи, каучукови ленти, дъвка, пудинг от тапиока.
Отдалечавайки се, добави през рамо, без да се усмихва:
— И цимент.
Защити магистърска степен в нюйоркски университет и написа дисертация на тема „Колективните модели в градската архитектура от XIV век“. Изкарваше си хляба с множество разнообразни и хаотични дейности — никой не знаеше точно какви. В университета беше съветник по избор на професия, пишеше рецензии на книги, пиеси, изложби, пишеше статии, изнасяше лекции пред малобройни невзрачни аудитории. В работата му се проявяваха определени тенденции. Когато пишеше рецензии на книги, предпочиташе романите за земята пред тези за града, за обикновените хора, а не за надарените, за болните, не за здравите. В писанията му се усещаше особена страстност, когато ставаше дума за „малките хорица“. Любимото му прилагателно беше „човешки“. Предпочиташе психологията пред действието, описанието пред психологията. Харесваше романи без интрига, но най-много му харесваха романите без герой.
Смятаха го за забележителен съветник по избор на професия. Малкият му кабинет в университета стана като изповедалня, където студентите споделяха всичките си проблеми — академични и лични. На драго сърце разговаряше с тях, еднакво внимателно, задълбочено и съсредоточено, за избора на предмети, за любовните им авантюри и избора на бъдеща кариера.
Когато студентите му искаха съвет за любовните си преживявания, Тухи препоръчваше отдаване, ако ставаше дума за свалка с очарователна девойка на пиянска сбирка. „Нека сме модерни“, казваше той. Но ако се отнасяше за дълбока, емоционална страст, съветът му беше: „Да се държим като възрастни хора.“ Случваше се някое момче да отиде при него и да му признае, че се срамува от посредствено сексуално представяне. Тухи му казваше да не се вживява:
— Било ти е адски полезно. Има две неща, от които трябва да се избавим още на младини: чувството за лично превъзходство и преклонението към секса.
Хората забелязаха, че Елсуърт Тухи рядко допускаше момчетата да се посветят на кариерата, която сами са избрали.
— Не, на твое място не бих се посветил на правото. Ти си твърде неспокоен и страстен. С истерично отдаване на кариерата не се постига нито щастие, нито успех. По-мъдро е да си избереш професия, в която да бъдеш спокоен, разумен и практичен. Да, дори да я мразиш. Така ще станеш реалист…
— Не, не бих те посъветвал да продължиш с музиката. Фактът, че тя ти се удава толкова лесно, е сигурен знак, че талантът ти е повърхностен. Проблемът е именно че ти харесва. Не си ли съгласен, че децата разсъждават така? Откажи се. Да, дори да е адски мъчително…