Хората се възхищаваха на чувството му за хумор. Казваха, че е човек, който може да се надсмива на себе си.
— Аз съм опасен. Трябва да ви предупредят да се пазите от мен — казваше той с такъв тон, сякаш изрича най-нелепото нещо в света.
От всички квалификации, с които го обсипваха, той предпочиташе да го наричат Елсуърт Тухи, човеколюбецът.
X
„Енрайт Хауз“ беше готова през юни 1929 г.
Нямаше официална церемония по откриването й, но Роджър Енрайт реши да отбележи събитието, за да си достави удоволствие. Покани няколко души, които му се нравеха и отключи голямата стъклена врата, разтваряйки я към въздуха, изпълнен със слънчева светлина. Пристигнаха фотографи от вестниците, защото ставаше дума за Роджър Енрайт, а той не искаше те да са там. Енрайт не им обърна внимание. Застана насред улицата, загледан към сградата, после прекоси фоайето, спря за миг и продължи нататък. Не продума. Беше мрачно намръщен, сякаш се готви яростно да закрещи. Приятелите му знаеха, че Роджър Енрайт е доволен.
Сградата се издигаше на брега на „Ист Ривър“, устремена като вдигнати ръце. Приличаше на планински кристал, извисен към небето. Създаваше усещането, че не е неподвижна, а извира като струя, но всъщност се движеше погледът, принуден да се издига в точно определен ритъм. Стените от бледосив варовик сребрееха на фона на небето с чист, приглушен блясък на метал, затоплен и изпълнен с живот, изваян с най-режещия инструмент — устремената човешка воля. Сградата имаше свой странен живот и щом човек я погледнеше, в ума му смътно и сякаш без връзка изникваха пет думи: „… по Негов образ и подобие…“
Млад фотограф от „Банър“ зърна от другата страна на улицата Хауърд Роурк, облегнат на перилата над реката. Гледаше нагоре към сградата със сключени на парапета ръце, като в несвяст. Младият фотограф видя лицето на Роурк и се сети за нещо, което отдавна го озадачаваше. Винаги се бе чудил защо в сънищата усещанията са много по-наситени, отколкото в действителността, защо ужасът е тъй смразяващ, а екстазът толкова цялостен, кое е неповторимото качество на усещането — например, когато в съня си върви по пътека през преплетени зелени листа, въздухът е изпълнен с очакване, с необясним, върховен възторг, но когато се събуди, човек не може да разкаже нищо друго, освен че е ходил по пътека през гората. Сети се за това, защото за първи път видя в будната реалност неповторимото качество на усещането, изписано на лицето на Роурк, обърнато нагоре към сградата. Фотографът беше младо момче, начинаещ в професията си, но обичаше своята работа — от дете правеше любителски снимки. И точно в този миг направи снимка на Роурк.
По-късно художественият редактор на „Банър“ видя снимката и кресна:
— Кой по дяволите е този?
— Хауърд Роурк — каза фотографът.
— Кой е Хауърд Роурк?
— Архитектът.
— Кой, по дяволите, иска снимка на архитекта?
— Само си помислих…
— Освен това има налудничав вид. Какво му е на този човек?
И така снимката отиде в архива.
„Енрайт Хауз“ незабавно се напълни с наематели — хора, които искат да живеят здравословно и комфортно и не се интересуват от нищо друго. Не обсъждаха качествата на сградата, просто им харесваше да живеят в нея. Водеха полезен и активен живот, далеч от всякаква публичност.
Други хора обаче говореха неспирно за „Енрайт Хауз“ цели три седмици. Наричаха я абсурдна, показна и престорена.
— Скъпа, как би поканила госпожа Морланд, ако живееш на такова място! А нейният дом е толкова изискан!
Случваше се някой да каже:
— Знаете ли, харесвам модерната архитектура, правят се наистина твърде интересни неща в наше време, в Германия има забележителна школа — но това няма нищо общо с нея. На нищо не прилича.
Елсуърт Тухи не спомена нито веднъж „Енрайт Хауз“ в своята рубрика. Читател на „Банър“ му писа: „Скъпи г-н Тухи, какво мислите за «Енрайт Хауз»? Мой приятел, архитект по интериор, често говори за сградата и смята, че е отвратителна. Тъй като архитектурата и други изкуства са ми хоби, не знам какво да мисля. Ще ни кажете ли нещо по въпроса във вашата рубрика?“ Елсуърт Тухи му изпрати писмо: „Скъпи приятелю, днес по света има толкова много важни сгради и събития, че не мога да отделям място в рубриката си на незначителни неща.“
При Роурк дойдоха клиенти — малцината, от които имаше нужда. Същата зима получи поръчка да проектира извънградската къща на Норис. През май подписа договор за първата си бизнес сграда — петдесететажен небостъргач в центъра на Манхатън. Собственикът Антъни Корд се бе появил изневиделица и за няколко успешни бурни години бе натрупал състояние на Уолстрийт. Имаше нужда от сграда и отиде при Роурк.