Кантората на Роурк се разрасна до четири стаи. Служителите му го обикнаха, без да си дават сметка защо. Биха се изненадали, ако някой използва думата обич за техния студен, необщителен, затворен началник. Описваха го с такива думи, защото бяха свикнали с тях от опит. Работейки с него, те разбраха, че той съвсем не е такъв, но не бяха в състояние нито да обяснят какъв е, нито какво изпитват към него.
Не се усмихваше на служителите си, не ги водеше да пийнат по нещо, никога не ги разпитваше за семействата им, за любовния живот или религиозните им убеждения. За него бе важна само същността — творческите способности. Изискваше хората му да са способни. Нямаше алтернативи, нито компромисни обстоятелства. Ако човекът работеше добре, веднага печелеше благоразположението на работодателя си: за него то не бе подарък, а задължение и признание. Това отношение към служителите изгради у всеки от тях силно самоуважение.
— Но този студен и интелектуален подход е нечовешки — реагираха близките на един от чертожниците на Роурк, който се опита да разкаже у дома за работодателя си.
В кантората на Роурк постъпи на работа младеж, нещо като втори, по-млад Питър Кийтинг. Направи опит да наложи човешкото над интелектуалното, но напусна след по-малко от две седмици. Понякога, не твърде често, Роурк допускаше грешки при избора на служители. Онези, които успееха да се задържат след първия месец, му ставаха приятели завинаги. Не се наричаха негови приятели, не го хвалеха пред външни хора, изобщо не говореха за него. Дълбоко в себе си смътно осъзнаваха, че отношението произтича не от лоялност към него, а от най-доброто в самите тях.
Доминик остана в града през цялото лято. С горчиво удоволствие си спомняше някогашните си пътувания. Ядосваше я мисълта, че няма сили да тръгне на път, че не иска да тръгне. Гневът й носеше удоволствие, защото я тласкаше към неговата спалня. В нощите, когато не беше с него, тя се разхождаше по улиците на града. Отиваше до „Енрайт Хауз“ или до магазина на Фарго, заставаше пред тях и дълго ги наблюдаваше. Излизаше сама с колата извън града и отиваше при къщата на Хелър, при къщата на Санбърн, при бензиностанцията на Гауън. Не му казваше, че ходи там.
Веднъж се качи на ферибота за Стейтън Айлънд в два часа сутринта. Изправи се сама до перилата на притихналата палуба. Градът бавно се отдалечаваше. Сред огромната пустош на небето и океана градът се сви до дребно триизмерно очертание, плътна изваяна форма без улици и сгради, с безредни нива, резки извисявания и спадове, като графика на ожесточена битка. Устремяваше се към няколко точки, към тържествуващите небостъргачи, извисяващи се от битката.
Корабчето преплава край Статуята на свободата, осветена в зелено, с ръка, издигната в небето като небостъргачите зад нея.
Остана до перилата, докато градът се смаляваше. Усети как под натиска на растящото разстояние в нея се трупа напрежение, сила на жива струна, която не бива да се опъва твърде много. Потопи се в тих екстаз, щом корабчето заплава обратно към нарастващия град, който я посрещаше. Протегна широко ръце. Градът се уголеми, стигна до лактите й, после до китките, до върховете на пръстите. Небостъргачите се издигнаха високо над главата й. Отново беше у дома.
Слезе на брега. Знаеше къде ще отиде, искаше да стигне бързо, но да стигне пеша. Прекоси половината Манхатън по дългите, пусти, отекващи улици. В четири и половина почука на вратата му. Събуди го. Поклати глава.
— Не — каза тя. — Заспивай. Само искам да съм тук.
Не го докосна. Свали си шапката и обувките и се сви в едно кресло. Заспа с ръка, висяща от креслото и с глава върху другата ръка. На сутринта той не я попита нищо. Заедно приготвиха закуската и той забърза за работа. Прегърна я и я целуна преди да тръгне. Излезе, тя остана още малко, после си тръгна. Не размениха и двадесет думи.
Понякога през уикендите двамата излизаха от града с нейната кола и отиваха на затънтено местенце на брега. Лягаха на пясъка на някой пуст плаж, печаха се на слънце и плуваха в океана. Обичаше да наблюдава тялото му във водата. Изоставаше зад него. Вълните удряха коленете и. Гледаше го как плува право срещу пенестите гребени. Харесваше й да лежат заедно до водата. Лягаше по очи на метър от него, с лице към брега и протягаше пръстите на краката си към вълните. Не го докосваше. Усещаше как вълните ги приближават и се разбиват в телата им. После водата се оттичаше от тях на сливащи се струйки.