Преспиваха в някой извънградски хотел. Взимаха само една стая. Не говореха за нещата, които оставяха зад себе си, в града. Неизказаното придаваше очарование на часовете, в които се отдаваха на отдих. Очите им се смееха мълчаливо на това абсурдно споразумение всеки път, когато поглеждаха един към друг.
Опитваше се да демонстрира властта си над него. Не идваше в дома му, чакаше го да дойде при нея. Той й разваляше удоволствието, идвайки твърде скоро, отказвайки й увереността, че е чакал и е оказвал съпротива на желанието си, капитулирайки веднага. Казваше му.
— Целуни ми ръката, Роурк.
Той падаше на колене и целуваше глезена й. Разгромяваше я, признавайки силата й. Отнемаше й удоволствието да я налага. Лягаше в краката й и казваше:
— Разбира се, че имам нужда от теб. Обезумявам като те видя. Можеш да правиш с мен почти всичко, което пожелаеш. Това ли искаш да чуеш? Почти всичко, Доминик. Но има неща, които не можеш да ме заставиш да направя — дори ако ме хвърлиш в пъкъла и ги поискаш, пак ще ти откажа. В абсолютния ад, Доминик. Така харесва ли ти? Защо искаш да знаеш дали ме притежаваш? Толкова е просто. Разбира се, че ме притежаваш. Твое е всичко в мен, което може да се притежава. Никога не ще поискаш нещо по-малко. Но ти искаш да знаеш можеш ли да ме накараш да страдам. Би могла. И какво от това?
Думите не звучаха като капитулация, защото не му бяха изтръгнати, а признати лесно и доброволно. Тя не усети завоевателна тръпка. Чувстваше, че принадлежи повече от всякога на мъжа, който може да изрече тези неща, защото знае, че са верни, но въпреки това не губи контрол, точно както на нея й се иска.
В края на юни при Роурк дойде човек на име Кент Лансинг. Беше на четиридесет години, облечен по последна мода и с вид на професионален боксьор, макар че не беше едър, нито мускулест или набит: беше слаб и издължен. Напомняше на боксьор, както и на други неща, несъответстващи на външния му вид: на стенобойна машина, танк или подводничарско торпедо. Беше член на корпорация за строеж на луксозен хотел в южната част на „Сентръл Парк“. В нея участваха мнозина заможни хора. Начело на корпорацията бе многоброен управителен съвет. Бяха купили мястото, но не бяха решили кой ще е архитектът. Кент Лансинг обаче бе решил, че ще е Роурк.
— Няма да се опитвам да ви разкажа колко ми се иска да го проектирам — каза Роурк в края на първата им среща. — Но нямам шанс да получа поръчката. Разбирам се с хората… когато са сами, но не и когато са група. Досега не се е случвало да ме наеме нито един съвет и мисля, че никога не ще се случи.
Кент Лансинг се усмихна.
— Чували ли сте за съвет, който да е свършил някаква работа?
— Какво искате да кажете?
— Точно това: чували ли сте съвет да е свършил някаква работа?
— Изглежда, че съветите съществуват и действат.
— Така ли мислите? Знаете ли, едно време всеки е смятал за даденост, че земята е плоска. Би било забавно да поразсъждаваме за естеството и причините за човешките илюзии. Някой ден ще напиша книга по този въпрос. Няма да е популярна. Ще има глава за управителните съвети. Те просто не съществуват.
— Иска ми се да ви повярвам, но къде е поантата?
— Не, не сте склонен да ми повярвате. Причините за илюзиите не са приятни. Те са или зли, или трагични. В случая са и двете. Предимно зли. И не става въпрос за поанта. Но сега няма да се занимаваме с това. Имам предвид, че управителният съвет се състои от един-двама души с амбиции — и много баласт. Искам да кажа, че групите от хора са като вакуум. Огромна празнота, тотално нищо. Твърди се, че не сме в състояние да си представим нищото. По дяволите, посетете което и да е заседание на някоя комисия. Поантата е само кой ще реши да запълни нищото. Това е трудна битка — най-трудната. Много по-просто е да се биеш с враг, стига да има с кого да се биеш. Но когато няма… Не ме гледайте, като че ли съм луд. Би трябвало да сте наясно. Самият вие цял живот водите битка с нищото.
— Гледам ви така, защото ми харесвате.
— Разбира се, че ме харесвате. Както и аз бях сигурен, че вие ще ми харесате. Всъщност хората са братя и имат силно усещане за братството помежду си — като се изключат управителните съвети, профсъюзите, корпорациите и други банди. Но аз говоря твърде много. Затова съм добър търговец. На вас обаче нямам какво да продавам и вие го знаете. Затова просто си казваме, че вие ще построите „Аквитания“ — така ще се казва нашият хотел — и се разбираме помежду си.