Ако яростта на битките, за които никога не се разчува, можеше да се измери със статистика, битката на Кент Дансинг срещу управителния съвет на корпорация „Аквитания“ щеше да е сред най-кървавите в историята. Но онова, за които той воюваше, не бе достатъчно материално, за да остави трупове на бойното поле.
Наложи му се да воюва с явления като следните: „Слушай, Палмър, Дансинг говори за някакъв си Роурк, как ще гласуваш, дали големите клечки го одобряват или не?“ „Няма да решавам, преди да знам кой гласува за и кой против.“ „Дансинг казва… но от друга страна, Торп ми каза…“ „Талбът строи шикозен хотел на Пето Авеню, някъде около шейсети номер — и е наел «Франкън&Кийтинг».“ „Харпър се кълне в младия Гордън Прескът.“ „Слушай, Бетси казва, че сме луди.“ „Не ми харесва физиономията на Роурк — не е отзивчив.“ „Знам, усещам го, че Роурк не е подходящ. Не е симпатичен.“ „А какъв е симпатичният човек?“ „О, по дяволите, знаеш много добре какво искам да кажа: симпатичен.“ „Според Томпсън г-жа Причет знае със сигурност, защото господин Мейси й казал, че ако…“ „Момчета, не ме е грижа какво казват другите, сам решавам за себе си и ви казвам, че според мен този Роурк е противен. «Енрайт Хауз» не ми харесва.“ „Защо?“ „Не знам защо. Просто не ми харесва и толкоз. Нямам ли право на собствено мнение?“
Битката продължи седмици наред. Всеки каза какво мисли, с изключение на Роурк. Лансинг му каза:
— Всичко е наред. Нямай грижа. Не прави нищо. Остави ме аз да говоря. Нищо не зависи от теб. Когато се изправи пред обществото, човекът, който е най-ангажиран, човекът, който трябва да направи най-много и да даде най-голям принос, има най-малко право на глас. Приема се, че той няма право на глас, че аргументите, които може да изложи, са отхвърлени предварително като предубедени — никой не слуша речта, а преценява само говорителя. Много по-лесно е да си съставиш мнение за човека, отколкото за идеята. Макар че, по дяволите, никога няма да си изясня как е възможно да преценяваш човека, без да вземеш под внимание какво има в главата му. Но нещата стават по този начин. За да бъдат обмислени аргументите, са необходими критерии. А критериите не са от памук. Човешкият дух обаче е направен именно от памук — нали знаеш, безформена материя, не оказва съпротива и може да бъде усуквана и извивана на всички страни, като вита баница. Ти можеш да им обясниш много по-добре от мен защо трябва да те наемат. Но те ще послушат мен, а не теб. Защото аз съм посредникът. Най-краткото разстояние между две точки не е правата линия, а посредникът. Колкото повече са посредниците, разстоянието се скъсява. Това е психологията на витата баница.
— Защо водиш такава битка заради мен? — попита Роурк.
— Защо си добър архитект? Защото имаш ясни критерии кое е добро, те са твои критерии и ти държиш на тях. Аз искам добър хотел и също имам определени критерии кое е добро — те са моите собствени критерии и аз знам, че ти си човекът, който може да ми даде онова, което искам. Когато водя битка за теб, от своята позиция аз правя точно същото, което правиш ти, проектирайки сграда. Да не би да мислиш, че почтеността е монопол на твореца? Между другото, какво според теб е почтеността? Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способност да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи. Въпреки всичко, ако поискат от мен да избера символа на човечеството, каквото го познаваме, не бих избрал нито разпятието, нито орела, лъва или еднорога. Ще избера три позлатени топки.
Роурк го гледаше озадачен, а той добави:
— Не се тревожи. Всички са против мен. Но аз имам едно предимство: те не знаят какво искат, а аз знам.
В края на юли Роурк подписа договора за проекта на „Аквитания“.
Елсуърт Тухи седеше в кабинета си, загледан във вестника на бюрото му. Вестникът бе отворен на съобщението за договора за „Аквитания“. Пушеше, придържайки цигарата в ъгъла на устата си с два изпънати пръста. Единият пръст потупваше дълго, бавно и ритмично по цигарата.