Чу отварянето на вратата и вдигна очи. Доминик стоеше облегната на рамката на вратата, скръстила ръце. Лицето й изразяваше интерес, нищо повече, но интересът на лицето й сам по себе си бе нещо тревожно.
— Скъпа — каза той, ставайки от стола, — за първи път си правиш труда да влезеш в кабинета ми за четирите години, откакто работим в тази сграда. Това е истинско събитие.
Без да казва нищо, тя се усмихна мило, което беше още по-тревожно. Той изрече с приятен глас:
— Моята малка реч, разбира се, е равносилна на въпрос. Или може би вече не се разбираме?
— Струва ми се, че не се разбираме, ако смяташ за нужно да питаш какво ме води тук. Но ти знаеш, Елсуърт, знаеш добре: ето го на бюрото ти. — Отиде до бюрото и докосна ъгълчето на вестника. Изсмя се. — Иска ти се да го беше скрил някъде, нали? Разбира се, че не си очаквал да дойда. Не че има значение. Но поне веднъж искам да се уверя, че си ми ясен. И ето, виждам го на бюрото ти. Отворен на страницата за недвижими имоти.
— Звучиш така, сякаш се радваш на дребната новинка.
— Така е, Елсуърт. Радвам се.
— Мислех, че здраво си се потрудила да попречиш на този договор.
— Потрудих се.
— Лъжеш се, ако смяташ, че в момента играеш театър, Доминик. Това не е театър.
— Не, Елсуърт. Не е.
— Доволна ли си, че Роурк го спечели?
— Толкова съм доволна, че мога да преспя с този Кент Лансинг, който и да е той, ако се срещнем и ако поиска.
— Значи разваляме споразумението помежду си?
— Съвсем не. Ще продължа опитите си да провалям всяка работа, която може да му бъде предложена. Ще продължа да го правя и занапред. Няма да е лесно, както досега. „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“, сега „Аквитания“. Няма да е лесно за мен, нито за теб. Той е по-силен от теб, Елсуърт. Елсуърт, какво ще правим, ако се окаже, че сме на погрешно мнение за света, и ти, и аз?
— Ти винаги си грешала, скъпа. Моля да ми простиш. Трябваше да се досетя, вместо да се удивявам. Разбира се, ти си доволна, че той спечели. А на мен не ми е трудно да призная, че никак не съм доволен. Нали виждаш? Визитата ти в моя кабинет вече е пълен успех. Затова определяме „Аквитания“ като огромен неуспех, забравяме за нея и продължаваме както досега.
— Разбира се, Елсуърт. Както досега. Ще се опитам да издействам чудесна нова болница за Питър Кийтинг на приема довечера.
Елсуърт Тухи се прибра вкъщи и прекара вечерта в мисли за Хоптън Стодард.
Хоптън Стодард беше дребен човечец, струващ двадесет милиона долара. В тази сума влизаха три наследства и седемдесет и две годишен живот, преминал в неуморна работа и посветен на правене на пари. Хоптън Стодард беше инвестиционен гений — влагаше парите си в сгради с лошо име, в по няколко спектакъла на Бродуей наведнъж, главно с религиозни теми, във фабрики, ипотеки на ферми и противозачатъчни средства. Беше дребен и прегърбен. Лицето му не беше обезобразено, както си мислеха всички — на него имаше едно-единствено изражение: усмивка. Малката му уста беше с формата на латинската буква V и изразяваше неизменно добро настроение. Веждите му бяха като малки обърнати букви V над кръгли сини очи. Косата му беше гъста, бяла и вълниста. Приличаше на перука, но беше истинска.
Тухи се познаваше с Хоптън Стодард от дълги години и силно му влияеше. Стодард никога не се бе женил, нямаше нито роднини, нито приятели. Не се доверяваше на хората, защото смяташе, че се интересуват само от парите му. Към Елсуърт Тухи обаче изпитваше огромно уважение, защото виждаше в него пълната противоположност на собствения си живот. Тухи изобщо не се интересуваше от земни блага и заради този контраст Стодарт го смяташе за въплъщение на добродетелта. Но и през ум не му мина да се замисли какво означава това сравнение, отнесено към собствения му живот. Дълбоко в себе си не беше доволен от живота си. Тревожността му растеше с годините и безпощадно наближаващия край. Намираше успокоение в религията, под формата на подкуп. Опита няколко различни вероизповедания, посещаваше богослужения, даряваше големи суми и после си сменяше вярата. С годините трескаво се залута, стигайки до паника.
Безразличието на Тухи към религията беше единственият недостатък, който го смущаваше у неговия приятел и наставник. Но всичко, което Тухи проповядваше, изглеждаше съзвучно с Божия закон: милосърдие, саможертва, помощ на бедните. Хоптън Стодард се чувстваше сигурен винаги, когато следваше съветите на Тухи. Правеше щедри дарения на институциите, препоръчани от Тухи, без да чака напомняне. По духовните въпроси се уповаваше на Тухи на земята така, както би се уповавал на Бог на небето.