Но това лято Тухи за първи път претърпя поражение с Хоптън Стодард.
Хоптън Стодард реши да осъществи своя мечта, която лелееше в продължение на години, потайно и предпазливо, като всичките си инвестиции — реши да построи храм. Но не храм на конкретно вероизповедание, а паметник на религията, катедрала на вярата, открит за всички. Хоптън Стодард искаше да залага на сигурно.
Елсуърт Тухи го съкруши със съвета си да не се захваща с този проект. Тухи искаше нов дом за умствено изостанали деца. Зае се с организационната работа, учреди комитет от изтъкнати спонсори и фондация за разходите, но нямаше сграда, нито пари за строеж. Ако Хоптън Стодард иска паметник, достоен за името му, връхна точка за щедростта му, няма по-благородна цел, на която да посвети парите си от „Дома Хоптън Стодард“ за умствено изостанали деца. Тухи му го изтъкваше неуморно, напомняйки за горките малчугани, забравени от всички. Но у Хоптън Стодард нямаше грам ентусиазъм нито за дом за деца, нито за каквато и да било светска институция. Искаше да издигне храм на човешкия дух — храм, който да носи името му.
Не бе в състояние да оспори блестящите аргументи на Тухи. Само му повтаряше:
— Не, Елсуърт, не съм съгласен.
Не стигнаха до съгласие. Хоптън Стодард беше непреклонен, но неодобрението на Тухи го смущаваше и той отлагаше решението си ден след ден. Налагаше се да го вземе до края на лятото, защото есента тръгваше на дълга обиколка из светините на различните религии по света — от Лурд до Ерусалим, от Мека до Варанаси.
Няколко дни след съобщението за договора за „Аквитания“, една вечер Тухи посети Хоптън Стодард в претрупания му огромен апартамент на „Ривърсайд Драйв“.
— Хоптън — каза весело Тухи — сгрешил съм. Ти беше прав за храма.
— Нима? — попита изумен Хоптън Стодард.
— Да — каза Тухи, — прав беше. Идеята ти е възможно най-добрата. Трябва да построиш храм. Храм на човешкия дух.
Хоптън Стодард преглътна и сините му очи се навлажниха. Реши, че сигурно е станал много праведен, след като е успял да убеди учителя си в правотата на добродетелното дело. Останалото нямаше значение. Седна като послушно, сбръчкано бебе, заслушан в думите на Елсуърт Тухи. Кимаше и се съгласяваше с всичко.
— Начинанието е амбициозно, Хоптън, и ако ще се заемаш с него, всичко трябва да е изпипано. Малко е самонадеяно, нали разбираш — като ще правиш подарък на Бог, ако не го направиш по най-добрия начин, подаръкът ще е обиден, а не благочестив.
— Да, разбира се. Трябва да е изпипано. Трябва да е изпипано. Да е най-доброто. Нали ще ми помогнеш, Елсуърт? Ти си съвсем наясно за проекти, за изкуство и за всички тези неща… трябва да е изпипано.
— Ще се радвам да ти помогна, ако наистина желаеш.
— Ако желая! Какво искаш да кажеш… ако желая…! Боже мили, какво щях да правя без теб? Нямам и понятие от… тези неща. А всичко трябва да е изпипано.
— Ако искаш да е изпипано, ще направиш ли точно каквото ти кажа?
— Да. Да, разбира се.
— Първото нещо е архитектът. Много е важен.
— Да, точно така.
— Нали не искаш да наемеш някое лъскаво комерсиално момче, белязано от горе до долу с доларови знаци. Сигурно искаш човек, вярващ в работата си така… както ти вярваш в Бог.
— Вярно. Съвсем вярно.
— Ще наемеш онзи, когото ти посоча.
— Разбира се. Кой е той?
— Хауърд Роурк.
— Ъ? — Хоптън Стодард го изгледа с празен поглед. — Кой?
— Човекът, който ще проектира Храма на Човешкия Дух.
— Бива ли го?
Елсуърт Тухи го погледна право в очите.
— Кълна се в безсмъртната си душа, Хоптън — изрече бавно, — той е най-добрият.
— О!…
— Но е трудно да бъде нает. Работи само при определени условия. Трябва да ги приемеш. Да му дадеш пълна свобода. Да му кажеш какво искаш и с колко пари разполагаш, а другото да оставиш на него. Нека да проектира и построи каквото реши. Иначе няма да се съгласи. Признай му честно, че не разбираш от архитектура и че си го избрал, защото е единственият, на когото можеш да се довериш. Кажи му, че той ще изпипа всичко без съвети или намеса.
— Добре, щом гарантираш за него.
— Гарантирам.
— Чудесно. Няма значение колко ще ми струва.