— Да, сър — каза спокойно Кийтинг. — Благодаря ви. Утре ще бъда с винена вратовръзка.
Излезе и тихо затвори вратата.
На връщане в приемната Кийтинг видя, че изискан мъж с посивяла коса изпраща една дама до вратата. Мъжът не носеше шапка и очевидно работеше в кантората; дамата имаше къса наметка от визон и очевидно бе клиентка.
Мъжът не се кланяше до земята, не й постилаше килим за да мине, не й вееше с ветрило; той само й държеше вратата. Но на Кийтинг му се стори, че мъжът прави всички тези неща.
„Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше над Южен Манхатън и дългата й сянка се местеше по небето, заедно с движението на слънцето, като огромна часовникова стрелка над мрачните жилищни блокове от Аквариума до моста Манхатън. Щом залезеше слънцето, на негово място грейваше факелът на Адриановата гробница и заливаше с блестящи пурпурни петна стъклата на прозорците в радиус от няколко мили, по горните етажи на сградите, достатъчно високи, за да отразяват светлината му. „Фринк Нашънъл Банк“ представяше цялата история на римското изкуство с подбрани негови образци. От години тя бе смятана за най-красивата сграда и Ню Йорк, тъй като в града нямаше здание с някакъв класически детайл, който да не присъства в архитектурата на банката. По нея имаше толкова много колони, корнизи, фризове, триножници, гладиатори, амфори и волути, че сякаш не беше построена от бял мрамор, а бе изстискана от шприц за сладкиши. И все пак тя беше от бял мрамор. Това не бе известно на никого, освен на собствениците, които бяха платили мрамора. Сега той бе замърсен, покрит с петна като от проказа, нито кафяви, нито зелени, а най-лошото съчетание от двата цвята — цвят на бавна тлен, на пушек, бензинови пари и киселини, разяждащи деликатния камък, подходящ за чист въздух и волна природа. Но сградата на „Фринк Нашънъл Банк“ пожъна огромен успех. Толкова огромен, че стана последната, проектирана от Гай Франкън; оттогава славата й му спестяваше необходимостта да работи.
Три преки на изток от „Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше зданието, наречено „Дана“. То беше няколко етажа по-ниско и не се славеше с нищо. Линиите му бяха прави и изчистени, изразителни и подчертаващи хармонията на вътрешния скелет от стомана, подобно на човешкото тяло, което дава израз на съвършените си кости. Тази сграда нямаше други украшения. Не излагаше на показ нищо, освен прецизните си остри ъгли, съчетанието от равнини, дългите редици прозорци, спускащи се като потоци лед от покрива до тротоарите. Нюйоркчани рядко поглеждаха „Дана Билдинг“. Понякога някой посетител от провинцията ненадейно се изправяше пред нея в лунната светлина и спираше, чудейки се от какъв сън е това видение. Но такива посетители бяха рядкост. Наемателите на „Дана Билдинг“ казваха, че не биха я заменили с никоя друга сграда на земята; те се наслаждаваха на светлината, пространството, изящната логика на разпределението на залите и кабинетите. Но наемателите на „Дана Билдинг“ не бяха много; никой виден човек не искаше офисът му да е в сграда, която „прилича на склад“.
„Дана Билдинг“ беше проектирана от Хенри Камерън.
През 80-те години на деветнадесети век архитектите в Ню Йорк си оспорваха второто място в професията. Никой не ламтеше за първото. Първото принадлежеше на Хенри Камерън. Беше трудно да стигнеш до Хенри Камерън по онова време. Той имаше списък с поръчки за две години напред; проектираше лично всяка сграда, излизаща от неговата кантора. Сам избираше какво да строи. Когато той проектираше, клиентът си затваряше устата. От хората изискваше само едно нещо, което самият той не даде на никого: подчинение. Профуча през годините на славата си като снаряд, изстрелян към неизвестна никому цел. Хората го смятаха за луд, но взимаха онова, което той даваше, без значение дали го разбират или не, защото беше сграда „на Хенри Камерън“.
В началото неговите сгради бяха само малко различни, но не достатъчно, за да изплашат някого. Понякога правеше изумителни експерименти, но хората бяха свикнали и не спореха с Хенри Камерън. С всяка нова сграда в него нещо се надигаше, бореше се, придобиваше форма, приближаваше опасно към експлозия. Експлозията избухна с появата на небостъргача. Щом зданията започнаха да се градят не от тежки редове зидария, а като стоманени стрели, устремени нагоре без никакви ограничения, Хенри Камерън бе сред първите, които вникнаха в това ново чудо и му придадоха форма. Той беше сред малцината, които приеха истината, че високата сграда трябва да изглежда висока. Архитектите проклинаха, чудейки се как да накарат двадесететажно здание да изглежда като стара тухлена къща, да използват всяка хоризонтална линия, за да прикрият неговата височина, да го снижат според традицията, да скрият срама на стоманата, да го направят малко, безопасно и древно. А Хенри Камерън проектираше небостъргачите с прави вертикални линии, с извисена към небето стомана. Архитектите упорито чертаеха фризове и корнизи, а Хенри Камерън реши, че небостъргачът не трябва да имитира древните гърци. Хенри Камерън реши, че никоя сграда не бива да е имитация на друга сграда.