— Коя е тя?
— Не ми обръщай внимание. Става дума само за естетично хрумване. Животът никога не е съвършен. Хората ти завиждат за много неща. Не можеш да добавиш и това към постиженията си.
— Коя е тя?
— Забрави, Питър. Не можеш да я спечелиш. Никой не може да я спечели. Добър си, но това няма да ти се удаде.
— Коя е?
— Доминик Франкън, разбира се.
Кийтинг се изпъна на стола и Тухи видя в очите му страх, недоволство, истинска враждебност. Тухи спокойно посрещна погледа му. Кийтинг отстъпи, отпусна се и каза умоляващо:
— Господи, Елсуърт, та аз не я обичам.
— Не съм и помислял, че я обичаш. Но все забравям, че средностатистическият мъж отдава прекалено голямо значение на любовта… на сексуалната любов.
— Аз не съм средностатистически мъж — каза Кийтинг отегчено. Възрази автоматично, не особено убедително.
— Изправи се, Питър. Нямаш героичен вид, както си се свил.
Кийтинг рязко се изправи на стола. На лицето му се изписа тревога и гняв. Каза:
— Наясно съм, че искаш да се оженя за Доминик. Защо? Какво значение има за теб?
— Сам си отговори на въпроса, Питър. Какво значение би могло да има за мен? Но ние говорехме за любов. Сексуалната любов, Питър, е дълбоко егоистична емоция. А егоистичните емоции не носят щастие. Съгласен ли си? Тази вечер например можеше да изпълни сърцето на егоиста. Изпита ли щастие, Питър? Не си прави труда, драги, излишно е да ми отговаряш. Исках само да изтъкна, че човек не бива да се осланя на импулсивните си реакции. Желанията ни са толкова маловажни! Човек не намира щастието, докато не си даде сметка за това. Помисли за тази вечер. Ти, драги ми Питър, беше най-маловажната личност. И точно така трябва да бъде. Не е важен онзи, който е създал нещата, а онези, за които ги е създал. Но ти не си в състояние да го разбереш и затова не усети възторга, който заслужаваше.
— Така е — прошепна Кийтинг. Не би го признал пред никой ДРУГ.
— Не изпита възвишената гордост на себеотрицанието. Едва когато се научиш да преодоляваш напълно егото си, когато се научиш да се надсмиваш на дребни сантименталности като нищожните си сексуални влечения — едва тогава ще постигнеш извисяването, което очаквам от теб.
— Ти… така ли мислиш за мен, Елсуърт? Наистина ли?
— Нямаше да съм тук, ако не мислех така. Но да се върнем към любовта. Себичната любов, Питър, е голямо зло — както всичко себично. Винаги носи страдание. Не разбираш ли защо? Себичната любов е проява на дискриминация, на предпочитание. Тя е проява на несправедливост към всяко човешко същество на земята, на което отнемаш обичта, за да я дариш произволно на някого. Трябва да обичаш еднакво всички хора. Човек може да се извиси до това благородно чувство, само ако задуши дребните си егоистични предпочитания. Те са порочни и суетни, защото противоречат на основния космически закон — изначалното равенство между хората.
— Да не би да искаш да кажеш — попита Кийтинг с внезапен интерес, — че в дълбоко философски смисъл всички сме равни? Всички ние, хората?
— Разбира се — каза Тухи.
Кийтинг се изненада колко приятно и топло му подейства тази мисъл. Нямаше значение, че тя го приравнява с всеки джебчия в тълпата, която се събра вечерта заради неговата сграда. Тази мисъл премина смътно в главата му, но не го смути, макар че бе в разрез с неудържимия стремеж към превъзходство, който го бе тласкал цял живот. Противоречието беше без значение. Не мислеше нито за вечерта, нито за тълпата. Мислеше за човека, който отсъстваше тази вечер.
— Знаеш ли, Елсуърт — каза Кийтинг и се наведе, обзет от неловко задоволство, — аз… предпочитам разговорите с теб пред всичко останало, пред абсолютно всичко друго. Сега можех да съм на толкова много други места… но съм по-щастлив, като седя тук с теб. Понякога се чудя как бих се оправил без теб.
— Така трябва да бъде. Нали приятелите са точно затова? — каза Тухи.
Същата зима годишният бал с маски беше небивало бляскав и впечатляващ. Атълстън Бийсли, главният организатор, бе озарен според собствените си думи от гениална идея: покани всички архитекти да се маскират с костюми, напомнящи за най-добрите им сгради. Настъпи истински фурор.