Питър Кийтинг стана звездата на вечерта. Изглеждаше възхитителен като „Космо-Слотник Билдинг“. От глава до пети бе покрит с точно копие от папиемаше на прочутата си сграда. Лицето му не се виждаше, но ясните му очи надничаха иззад прозорците на горния етаж, а пирамидата на покрива бе като корона на главата му. Колонадата опираше в диафрагмата, а пръстът му се показваше шеговито през огромната входна врата. Краката му се движеха свободно, с обичайната елегантност в безупречните официални панталони и лачените обувки.
Гай Франкън беше силно впечатляващ като „Фринк Нашънъл Банк“, нищо че костюмът изглеждаше малко по-обемист от оригинала, за да има място за корема му. В Адриановата факла над главата му светеше истинска електрическа крушка, захранвана от миниатюрна батерия. Ралстън Холкъм беше внушителен щатски капитолий, а Гордън Л. Прескът изглеждаше много мъжествен като зърнен силоз. Юджийн Петингил разхождаше върху кльощавите си изкривени старчески крака копие на луксозния хотел на Парк Авеню, а очилата му с рогови рамки надничаха изпод величествената кула. Двама шегобийци започнаха дуел, мушкайки се един друг в коремите с прочути небостъргачи — забележителности на града, които приветстват корабите, идващи от океана. Беше изключително забавно.
Мнозина архитекти, особено Атълстън Бийсли, се възмущаваха от Хауърд Роурк, който беше поканен, но не дойде. Мислеха, че ще се маскира като „Енрайт Хауз“.
Доминик спря в коридора и загледа надписа на вратата: „ХАУЪРД РОУРК, АРХИТЕКТ.“
Не бе виждала кантората му. Дълго време си бе налагала да не идва тук. Трябваше обаче да разгледа мястото, където той работи.
Секретарката в приемната се смая, когато Доминик й каза името си. Веднага съобщи на Роурк за посетителката.
— Заповядайте, госпожице Франкън — каза тя.
Роурк се усмихна, виждайки я в кабинета си. Усмихна се леко, без изненада.
— Знаех, че ще дойдеш някой ден. Искаш ли да те разведа из кантората?
— Какво е това? — попита тя.
Ръцете му бяха изцапани с глина. На дълга маса, сред разпилени незавършени скици, стоеше глинен макет на сграда, груб етюд от ъгли и тераси.
— „Аквитания“ ли? — попита тя.
Той кимна.
— Винаги ли правиш макет?
— Не. Невинаги. Понякога. Тук има голям проблем. Известно време ще го разучавам по този начин. Сигурно ще стане любимата ми сграда — толкова е трудна.
— Продължавай. Искам да погледам как работиш. Имаш ли нещо против?
— Ни най-малко.
След миг забрави за присъствието й. Тя седна в един ъгъл и загледа ръцете му. Видя как моделират стени. После смачкаха част от постройката и започнаха да я градят отново бавно, търпеливо, със странна увереност в колебанието. Дланта му изглади голяма равнина, един ъгъл изникна в пространството от движението на ръката му, преди да го извае от глина.
Тя стана и отиде до прозореца. Далечните сгради долу изглеждаха с размерите на макета на масата. Стори й се, че ръцете му моделират стъпаловидните тераси, ъглите, покривите на всички здания на града, рушат ги и отново ги моделират. Ръката й се раздвижи разсеяно, следвайки очертанията на далечна стъпаловидна сграда. Изпита усещане за физическо притежание — усещане, вдъхнато й от него.
Върна се до масата. Кичур коса бе паднал върху лицето му, наведено съсредоточено над макета. Не гледаше към нея, а към ваянието под пръстите си. Ръцете му сякаш обхващаха тялото на друга жена. Тя се облегна на стената, отмаляла от неудържимо плътско удоволствие.
В началото на януари първите стоманени колони се издигнаха от изкопите на „Корд Билдинг“ и хотел „Аквитания“. Роурк се зае с проекта на Храма.
Завърши първите скици и каза на секретарката си:
— Открийте Стивън Малъри.
— Малъри, ли господин Роурк? Кой… О, да, скулпторът стрелец.
— Моля?
— Нали той стреля по Елсуърт Тухи?
— Така ли? Да, наистина.
— Същия ли имате предвид, г-н Роурк?
— Да.
Цели два дни секретарката звъня на търговци на художествени произведения, на галерии, архитекти и вестници. Никой не можа да й каже какво е станало със Стивън Малъри, нито къде може да бъде намерен. На третия ден тя каза на Роурк: