— Намерих един адрес, в Гринидж Вилидж, казаха ми, че може би е неговият. Няма телефон. — Роурк й продиктува писмо, в което помоли Малъри да се обади в кантората му.
Писмото не бе върнато обратно. Измина цяла седмица, без да се получи отговор. После Стивън Малъри се обади по телефона.
— Ало? — каза Роурк, когато секретарката му прехвърли обаждането.
— Стивън Малъри е на телефона — каза груб младежки глас. След тези думи настъпи нетърпеливо, агресивно мълчание.
— Бих искал да се срещнем, г-н Малъри. Може ли да се видим в кантората ми?
— По какъв повод?
— За поръчка, разбира се. Искам да изработите нещо за една моя сграда.
Последва дълго мълчание.
— Добре — каза Малъри. Гласът му прозвуча гробовно. — Каква сграда?
— Храмът на Стодард. Може би сте чули…
— Да, чух. Вие го проектирате. Мигар има някой, който да не е чул? Ще ми плащате ли колкото на рекламния агент?
— Не аз плащам на рекламния агент. Ще ви платя колкото поискате.
— Знаете, че няма да е много.
— Кога ще ви е удобно да дойдете?
— По дяволите, кажете вие. Знаете, че нямам работа.
— Утре следобед в два часа добре ли е?
— Добре. — Добави: — Не ми харесва гласът ви.
Роурк се засмя.
— А на мен вашият ми харесва. Заповядайте утре в два.
— Добре. — Малъри затвори телефона.
Роурк остави слушалката и продължи да се смее. Но усмивката му внезапно изчезна. Загледа се в телефона със сериозно лице.
Малъри не се яви. Минаха три дни без вест от него. Накрая Роурк лично тръгна да го търси.
Малъри живееше в къща със стаи под наем. Къщата от кафяв пясъчник се рушеше. Беше на неосветена улица, миришеше на рибен пазар. На партера, от двете страни на тесния вход, имаше пералня и обущар. Мърлявата хазайка каза:
— Малъри? На петия етаж, в дъното. — Отдалечи се, тътрейки равнодушно крака.
Роурк изкачи изкривените дървени стълби, осветени с електрически крушки. Те бяха закрепени по плетеница от тръби. Почука на мръсна врата.
Вратата се отвори. На прага застана мършав млад мъж с рошава коса, с изпъкнали устни и с най-изразителните очи, които Роурк бе виждал.
— Какво искате? — попита грубо.
— Господин Малъри?
— Да.
— Аз съм Хауърд Роурк.
Малъри се изхили, облегна се на рамката на вратата и подпря ръка на срещуположния край. Нямаше никакво намерение да се отдръпне. Очевидно беше пиян.
— Виж ти! Идвате лично.
— Може ли да вляза?
— Защо?
Роурк седна на перилото.
— Защо не дойдохте на срещата?
— Срещата ли? А, да. Добре де, ще ви кажа — каза мрачно Малъри. — Ето какво стана: наистина мислех да дойда, така беше, тръгнах към кантората ви, но по пътя минах край един киносалон, където даваха „Две глави на една възглавница“. Влязох, защото трябваше да гледам „Две глави на една възглавница“. — Ухили се, облегнат на протегнатата си ръка.
— По-добре ме пуснете да вляза — каза спокойно Роурк.
— По дяволите, влезте.
Стаята беше истинска дупка. В единия ъгъл имаше неоправено легло, разхвърлени вестници и стари дрехи, газов котлон, евтини репродукции на отвратителен пейзаж с кафяви пасища и овце. Нямаше нито рисунки, нито скулптури, нямаше и намек за професията на обитателя.
Роурк свали няколко книги и един тиган от единствения стол и седна. Малъри застана прав пред него, ухилен и леко залитащ.
— Не го правите като хората — каза Малъри. — Не се прави така. Трябва съвсем да сте изпаднали, за да тичате след някакъв си скулптор. Прави се по следния начин: каните ме да дойда в кантората ви и първия път, когато дойда, вас ви няма. Втория път ме оставяте да ви чакам час и половина, после излизате в приемната, ръкувате се с мен, питате ме дали познавам семейство Уилсън от Подънк, казвате ми колко е хубаво, че имаме общи приятели, но ужасно бързате и скоро ще ми се обадите да обядваме заедно и тогава ще говорим за работата. Изчаквате два месеца и едва тогава ми давате поръчката. После казвате, че изобщо не ме бива, че не ставам за нищо, хвърляте работата ми на боклука и наемате Валериън Бронсън, който се справя отлично. Така се прави. Само че не и този път.
Той обаче наблюдаваше съсредоточено Роурк с професионална увереност. Докато говореше, арогантността в гласа му постепенно отслабна. Произнесе последните изречения равно и отпаднало.