— Не — каза Роурк, — не и този път.
Младежът стоеше и го гледаше мълчаливо.
— Нали вие сте Хауърд Роурк? — попита. — Харесвам вашите сгради. Затова не исках да дойда при вас. За да не ми се повдига всеки път, като ги погледна. Искаше ми се и занапред да си мисля, че са проектирани от човек, който им е лика-прилика.
— А ако е така?
— Такива неща не се случват.
Седна на ръба на разхвърляното легло и се отпусна напред. Погледът му претегляше като чувствителна везна чертите на Роурк. Преценяваше го безочливо и открито.
— Слушайте — каза Роурк отчетливо и много внимателно, — искам да направите статуя за Храма на Стодард. Дайте ми лист хартия и веднага ще ви напиша договор. Ще ви платя един милион долара неустойка, ако наема друг скулптор или ако вашата работа остане неизползвана.
— Можете да говорите нормално. Не съм пиян. Не напълно. Разбирам.
— Е?
— Защо избрахте мен?
— Защото сте добър скулптор.
— Това не е вярно.
— Че сте добър ли?
— Не. Че сте ме избрали заради това. Кой ви поръча да ме наемете?
— Никой.
— Да не би да е някоя жена, с която съм преспал?
— Не познавам нито една жена, с която сте преспали.
— Или имате проблем с бюджета за строежа?
— Не. Бюджетът е неограничен.
— Може би ме съжалявате?
— Не. Защо да ви съжалявам?
— Или искате да се вдигне шум около случая с изстрела срещу Тухи?
— Бога ми, няма такова нещо!
— Добре тогава, защо?
— Оставете тия глупости. Причината е много проста.
— И каква е тя?
— Харесвам вашата работа.
— Разбира се. Всички казват така. Всички трябва да говорим така и да си вярваме. Представете си какво ще стане, когато истината излезе наяве! Чудесно, харесвате работата ми. А каква е истинската причина?
— Харесвам работата ви.
Малъри заговори разпалено и трезво.
— Искате да кажете, че сте виждали мои скулптури и сте ги харесали — вие — самият вие, сам, без някой да ви е казал, че трябва да ги харесате, нито защо да ги харесате. Решили сте, че избирате мен по тази причина, единствено по тази причина, без да знаете нищо за мен, нито да се поинтересувате, само заради работата ми и… заради онова, което сте видели в нея, единствено заради това сте решили да наемете мен и сте си направили труда да ме намерите, да дойдете дотук и да търпите обидите ми — само защото сте видели — оценили сте ме по видяното и искате да ме наемете? Това ли искате да кажете?
— Точно това — каза Роурк.
Потресен, Малъри отвори широко очи. Поклати глава и каза съвсем просто, в опит да се успокои:
— Не може да бъде.
Целият се сви. Отпадналият му глас стана умоляващ.
— Слушайте, господин Роурк. Няма да ви се сърдя. Само искам да знам. Ясно е, че сте решили да ме склоните да работя за вас. Ясно ви е, че така ще стане, ще ме наемете съвсем лесно, няма да се налага да подписвате договор за милион долара. Вижте тази стая — ясно е, че ще работя за вас. Защо не ми кажете истината? За вас е без значение — а за мен е много важно.
— Кое е много важно за вас?
— Да не… да не… Слушайте. Мислех, че повече никой няма да поиска да работя за него. Но вие ми предлагате работа. Добре. Ще започна отначало. Не желая да мисля, че работя за някой, който… който харесва работата ми. Не бих могъл да го преживея още един път. Ще ми е по-добре, ако ми кажете. Ще… съм по-спокоен. Защо ми разигравате театър? Аз съм никой. Няма да си помисля нищо лошо за вас, ако това ви притеснява. Не разбирате ли? Много по-почтено е да ми кажете истината. Просто и честно. Ще ви уважавам повече. Наистина, ще ви уважавам.
— Какво ти е, хлапе? Какво са ти направили? Защо говориш такива неща?
— Защото… — кресна Малъри, но гласът му секна и главата му клюмна. Прошепна: — защото в продължение на две години — ръката му бавно описа кръг, сочейки стаята — се опитвах да свикна с мисълта, че това, което сега ми казвате, не е вярно…
Роурк отиде до него, повдигна рязко брадата му и каза:
— Ти си пълен глупак. Нямаш право да се чудиш какво мисля за работата ти, какъв съм или защо съм тук. Прекалено надарен си, за да се занимаваш с такива неща. Но ако искаш да го чуеш от мен, смятам, че ти си най-добрият скулптор. Така мисля, защото твоите скулптури показват не какви са хората, а какви могат да бъдат — и какви трябва да бъдат. Защото си надскочил вероятното и ни показваш възможното, но възможното само чрез теб. Защото в твоите скулптури няма и следа от презрение към човечеството. Досега не съм виждал такива творби. Защото си изпълнен с благоговение към човека. Твоите скулптури изразяват героизма на човека. Не съм дошъл да ти правя услуга, нито от съжаление, още по-малко, защото отчаяно имаш нужда от работа. Причината да дойда при теб е проста и егоистична — по същата причина човек избира възможно най-чистата храна. Това е законът за самосъхранението, нали? Не съм дошъл заради теб, а заради себе си.