Малъри се дръпна рязко и падна на леглото по очи, с глава между протегнатите му ръце със стиснати юмруци. Захлипа и ризата на гърба му затрепери, а юмруците му бавно се извиха, заровени във възглавницата. Пред очите на Роурк беше мъж, който плачеше за първи път в живота си. Роурк седна на ръба на леглото. Не можеше да отдели поглед от сгърчените китки, колкото и да му бе непоносима тази гледка.
След известно време Малъри се надигна. Погледна Роурк и видя най-спокойното и най-добронамереното лице, на което нямаше и следа от съжаление. Нямаше нищо общо с изражението на човек, наблюдаващ чуждата агония с тайно удоволствие, наблюдаващ просяка, който има нужда от съчувствие. Нямаше нищо общо с изражението на изгладняла душа, която се храни от унижението на другия. Роурк изглеждаше изморен, слепоочията му бяха изпънати, сякаш току-що му бяха нанесли побой. Но очите му бяха спокойни. Гледаше Малъри с ясен и разбиращ поглед, изразяващ уважение.
— Легни си — каза Роурк. — Полежи малко.
— Как си успял да оцелееш?
— Полежи, отдъхни си. После ще поговорим.
Малъри се изправи. Роурк го хвана за раменете, застави го да легне, вдигна краката му и положи главата му на възглавницата. Младежът не се съпротиви.
Отстъпвайки назад, Роурк закачи маса, отрупана с отпадъци и събори нещо на пода. Малъри се хвърли напред, опитвайки се да го грабне. Роурк му блъсна ръката и вдигна предмета.
Беше гипсова плочка, каквито се продават в евтините магазини за сувенири. На нея бе изобразено бебе, обърнато по корем, с надничаща свенливо над рамото глава. Щрихите и структурата на мускулите издаваха прекрасен талант, който не може да се скрие и е в яростно противоречие с пошлия сувенир — вулгарен и банален, роден от тромаво, неубедително и измъчено усилие. Беше вещ, предназначена за килия за мъчения.
Малъри видя как ръката на Роурк затрепери, после се дръпна назад, издигна се бавно над главата му, като че ли сгъстяваше въздуха в извивката на лакътя. Движението бе мигновено, но сякаш се проточи няколко минути. Ръката увисна неподвижно във въздуха, после се стрелна напред, плочката прелетя през стаята и се разби в стената. Малъри бе първият човек, който виждаше Роурк в пристъп на убийствена ярост.
— Роурк?
— Да?
— Роурк, иска ми се да се бяхме срещнали, преди да ми направиш предложение за работа. — Гласът му бе равен. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. — Така щеше да е по-просто. Знаеш ли, много съм ти благодарен. Не защото ми предлагаш работа. Нито защото може би ще ми помогнеш. А за това, което си.
Остана неподвижен на леглото, отпуснат и изтощен, като човек, отдавна преминал отвъд страданието. Роурк застана до прозореца, загледан в мизерната стая и в младежа на леглото. Обзе го усещането, че е в очакване, че чака нещо да избухне над главите им. Беше толкова нелепо. Изведнъж разбра. Сигурно така се чувстват мъжете, когато попаднат в кратер от снаряд; тази стая не е плод на бедността, а е последица от истинска война, тя е опустошена от експлозиви, много по-страшни от всички оръжия, складирани в арсеналите по света. Война… срещу какво?… Врагът няма име, нито лице. Но този младеж е брат по оръжие, ранен в битката, и Роурк се е надвесил над него, обзет от странно непознато чувство, от желание да го вдигне на ръце и да го отнесе на сигурно място… Но никой не знае къде е нито адът, нито раят… Замисли се за Кент Лансинг, опитваше се да си спомни нещо, което му бе казал Кент Лансинг…
Малъри отвори очи и се подпря на лакът. Роурк притегли стола до леглото и седна.
— Хайде, говори. Говори за нещата, които наистина искаш да разкажеш. Не ми говори за семейството си, за детството, за приятелите си или за чувствата си. Говори ми за нещата, които мислиш.