Малъри го изгледа смаяно и прошепна:
— Как разбра?
Роурк се усмихна, но не каза нищо.
— Как разбра какво ме унищожава? Бавно, от години, подтиквайки ме да мразя хората, макар че не искам да мразя… И на теб ли ти е познато? Случвало ли ти се е най-добрите ти приятели да обичат всичко, свързано с теб… с изключение на нещата, които наистина имат значение? И най-важното нещо в теб да е нищо за тях, нищо, нито дори звук, който да разпознават. Ти наистина ли искаш да ме изслушаш? Наистина ли искаш да знаеш какво правя и защо го правя, да знаеш какво мисля? Не ти ли е досадно? Мигар е важно за теб?
Роурк остана с него с часове. Малъри му разказа за работата си, за мислите, вдъхновили работата му, за мислите, оформили живота му. Говореше жадно, като изхвърлен на брега удавник, който се опиянява от огромните глътки чист въздух.
Малъри дойде в кантората на Роурк на следващата сутрин. Роурк му показа скиците на Храма. Заставайки пред чертожната маса, изправен пред поставената задача, Малъри се промени; несигурността му изчезна, не остана следа от болката. Пое скицата с рязко и сигурно движение на ръката, като войник на пост. Движението показа, че нищо преживяно и изстрадано не е в състояние да промени онова, което е вътре в него и което сега е призовано към действие. Излъчваше непоклатима и безлична увереност. Държеше се с Роурк като с равен.
Дълго време разглежда чертежите, после вдигна глава. Изражението му бе изцяло под контрол, с изключение на очите.
— Харесва ли ти? — попита Роурк.
— Не използвай празни думи.
Взе една от скиците и отиде до прозореца. Очите му се местеха от скицата към улицата, от улицата към лицето на Роурк и пак към скицата.
— Изглежда невъзможно — изрече той. — Това… и тази гледка. — Посочи със скицата към улицата.
На ъгъла долу имаше зала за билярд, жилищна кооперация с коринтски портал, рекламно табло за мюзикъл на Бродуей, простор с розово-сиво бельо, веещо се на един покрив.
— Сякаш е невъзможно в един и същ град, на същата земя — каза Малъри. — Но ти си го направил възможно… Вече никога няма да се страхувам.
— От какво?
Малъри внимателно остави скицата на масата и отвърна:
— Вчера ми каза нещо за първия закон. Закон, който изисква човек да се стреми към най-доброто… Беше странно… Непризнатият гений — това е стара история. Замислял ли си се за нещо много по-лошо — за гения, който се радва на твърде голямо признание?… Че много хора са жалки глупци, които не виждат най-доброто — това е дреболия, на която човек не бива да се ядосва. Разбираш ли обаче защо има хора, които го виждат, но не го искат?
— Не.
— Не. Няма и да разбереш. Цяла нощ мислих за теб. Не можах да мигна. Знаеш ли каква е твоята тайна? Твоята чистота.
Роурк се изсмя на глас и погледна младежа в лицето.
— Не — каза Малъри, — не е смешно. Знам какво говоря — а ти не знаеш. Няма как да знаеш. Всичко в теб е толкова чисто и здраво, че дори не можеш да си представиш болестта. Знаеш, че я има, но всъщност не вярваш в нея. А аз съм по-мъдър от теб за някои неща, защото съм по-слаб. Разбирам другата страна. Именно тя ми направи… онова, което видя вчера.
— То свърши.
— Сигурно. Макар и не съвсем. Вече не се страхувам. Но знам, че страхът съществува. Познавам този страх. Ти трудно можеш да го разбереш. Слушай, какво е най-ужасното преживяване, което можеш да си представиш? За мен е да ме затворят невъоръжен в заключена килия с хищен лигав звяр или маниак с разяден от зараза мозък. Тогава човек разполага само с гласа си — с гласа и мисълта си. Ще крещи на тази твар защо не трябва да го докосва, ще изрече най-красноречивите и необорими думи, ще стане носител на абсолютната истина. Ще види как го гледат живи очи и ще осъзнае, че създанието не може да го чуе, че думите не могат да стигнат по никакъв начин до него, но то диша и се движи с някаква своя цел. Ето, това е страхът. Той е надвиснал над света и дебне сред хората, той е също като онази твар, неясен, немислещ и напълно необуздан, но със своя цел и лукавство. Не съм страхливец, но ме е страх от него. И знам само, че съществува. Не знам каква е целта му, нито познавам естеството му.
— Принципът, в името на който действаше деканът — каза Роурк.
— Моля?
— Чудя се от време на време… Малъри, защо се опита да застреляш Елсуърт Тухи? — видя очите на младежа и добави. — Няма нужда да ми казваш, ако не ти се говори за това.