— Не искам да говоря за това — каза напрегнато Малъри. — Но очаквах да ми зададеш този въпрос.
— Сядай — каза Роурк. — Ще говорим за поръчката.
Малъри изслуша внимателно Роурк, който му разказа за сградата и за това, което очаква от скулптора. В заключение каза:
— Само една скулптура. Мястото й ще е тук. — Показа му на скицата. — Тя ще е център на сградата. Ще бъде статуя на гола жена. Ако осмислиш сградата, ще си изясниш каква трябва да е скулптурата. Човешкият дух. Героичното в човека. Стремежът и проявлението му. Извисен в извисяващ по своята същност. Търсещ Бог и намиращ себе си. Доказващ, че няма нищо по-възвишено от собствената му форма… Ти си единственият, който може да го направи.
— Да.
— Ще работиш така, както работя аз за клиентите си. Знаеш какво искам — останалото зависи от теб. Направи го както желаеш. Бих ти препоръчал жена за модел, но ако тя не отговаря на изискванията ти, избери която ти решиш.
— На коя си се спрял?
— Доминик Франкън.
— Господи!
— Познаваш ли я?
— Виждал съм я. Да можех да я имам… Господи! Няма по-подходяща от нея. Тя… — Той млъкна. Добави отпаднало: — Няма да се съгласи да позира. Не и за теб.
— Ще се съгласи.
Гай Франкън се опита да възрази, когато узна за предложението.
— Слушай, Доминик — каза гневно, — има граници. Наистина има граници — дори за теб. Защо го правиш? Защо… и на всичкото отгоре за сграда на Роурк? След всичко, което си изрекла и извършила срещу него — изненадваш ли се, че хората говорят? На никого не би му пукало, никой не би забелязал, ако беше някой друг. Но ти… и Роурк! Където и да отида, само за това ме питат. Какво да правя?
— Поръчай си репродукция на статуята, татко. Ще бъде красива.
Питър Кийтинг избягваше темата. Но на един прием се видяха с Доминик и той я попита, макар че бе решил да не задава никакви въпроси:
— Наистина ли ще позираш за статуя за храма на Роурк?
— Да.
— Доминик, не ми харесва.
— Така ли?
— О, извинявай. Знам, че нямам право… Само че… Само че не искам да се сприятеляваш с Роурк. Не и с Роурк. С всеки друг, но не и с Роурк.
Тя прояви интерес:
— Защо?
— Не знам.
Почувства се неловко от любопитния й изучаващ поглед.
— Може би — измънка, — защото ми се е струвало несправедливо, че се отнасяш с такова презрение към неговата работа. Разбира се, аз бях доволен от твоето отношение, но ми се е струвало, че не е справедливо от твоя страна.
— Така ли, Питър?
— Наистина. Но той не ти харесва като човек, нали?
— Не, не ми харесва като човек.
Елсуърт Тухи не скри раздразнението си.
— Твърде неразумно от твоя страна, Доминик — каза й той, когато останаха насаме в кабинета й. Гласът му звучеше рязко.
— Зная.
— Няма ли да си промениш решението и да откажеш?
— Няма да си променя решението, Елсуърт.
Той седна и вдигна рамене. След малко се усмихна.
— Добре, скъпа, прави каквото си намислила.
Тя проследи с молив няколко реда на един лист, без да продума.
Тухи запали цигара.
— Значи е избрал Стивън Малъри за скулптурата — каза той.
— Да. Странно съвпадение, нали?
— Няма никакво съвпадение, скъпа. Няма такива съвпадения. Зад тях има основен закон. Макар да съм уверен, че на него не му е известен и че никой не му е помогнал при избора.
— Да разбирам ли, че одобряваш?
— С цялото си сърце. Всичко си идва по местата.
— Елсуърт, защо Малъри се опита да те убие?
— Нямам никаква представа. Не знам. Мисля, че г-н Роурк знае. Може би знае. Между другото, кой те избра да позираш за тази статуя? Роурк или Малъри?
— Не е твоя работа, Елсуърт.
— Разбирам. Роурк.
— Между другото казах на Роурк, че ти си убедил Хоптън Стодард да го наеме.
Ръката с цигарата за миг увисна във въздуха, после насочи цигарата към устата му.
— Така ли? Защо?
— Видях чертежите на храма.
— Толкова ли е добър?
— По-добър, отколкото можеш да си представиш, Елсуърт.
— Как реагира той, като му каза?
— Никак. Смя се.
— Така ли? Колко мило. Струва ми се, че скоро ще се смеят още много хора.