През дългите зимни месеци Роурк рядко спеше повече от три часа на нощ. От него се излъчваше жизненост, сякаш тялото му захранваше с енергия всички наоколо. Енергията протичаше през стените на кантората му към три точки на града: кулата от мед и стъкло „Корд Билдинг“ в центъра на Манхатън, хотел „Аквитания“ в южната част на Сентръл Парк и Храма на една скала над река Хъдсън, далеч на север по „Ривърсайд Драйв“.
Когато имаха време да се срещнат, Остин Хелър го наблюдаваше с наслада и удоволствие.
— Когато трите сгради бъдат готови, Хауърд, никой не ще може да те спре. Никога повече. Опитвам се да си представя колко далеч можеш да стигнеш. Винаги съм имал слабост към астрономията.
Една мартенска вечер Роурк стоеше зад високата ограда, издигната около строежа на Храма, както бе наредил Стодард. Първите каменни блокове, служещи за основа на бъдещите стени, се издигаха над земята. Беше късно и работниците си бяха тръгнали. Строежът беше пуст, откъснат от света и потънал в мрак. Но небето грееше, светло в сравнение с нощта долу, сякаш светлината се бе задържала след обичайния час, за да предизвести наближаващата пролет. От реката прокънтя корабна сирена, чийто звук като че ли дойде от далеч, през много мили тишина. Дървената барака, построена за студио на Стивън Малъри, все още светеше. Доминик му позираше.
Храмът беше замислен като малка постройка от сив варовик с хоризонтални линии. Тези линии нямаше да се устремяват към небето, защото бяха свързани със земята. Простираше се над земята, като протегнати от раменете ръце, с длани обърнати надолу в мълчаливо съгласие. Не се притискаше към земята, нито се кланяше към небето. Сякаш теглеше земята нагоре, а няколкото вертикални колони теглеха небето надолу. Пропорциите му се съотнасяха към човешкия ръст така, че човек да не се чувства смален. Храмът бе предназначен да откроява човека като единствен абсолют, като мярка за съвършенство, по която да се равняват всички измерения. Влизайки в храма, човек трябваше да усети пространството изваяно около самия него, сякаш е очаквало неговото влизане, за да заеме окончателната си форма. Беше място, изпълнено с радост и тих възторг. Място, където човек идва, за да се почувства безгрешен и силен, да намери духовен мир, който може да почерпи единствено от своята слава.
Вътре нямаше друга украса, освен стъпаловидните издатини на стените и големите прозорци. Пространството не бе затворено под куполи, а открито за земята наоколо, за дърветата, реката и слънцето, за силуета на града в далечината, небостъргачите и човешките постижения на земята. В дъното, срещу входа, на фона на града, беше статуята на голо човешко тяло.
В тъмнината все още нямаше нищо, освен първите камъни, но Роурк мислеше за готовата постройка, усещаше я в ставите на пръстите си, помнеше движенията на молива, когато бе проектирал храма. Неспирно мислеше за него. Тръгна през грубия неравен терен към бараката на скулптора.
— Един момент — каза гласът на Малъри, когато почука.
В бараката Доминик слезе от издигнатото място, на което позираше, и се наметна с един халат. Малъри отвори вратата.
— Ти ли си? Помислихме, че е пазачът. Какво те носи насам толкова късно?
— Добър вечер, г-це Франкън — каза Роурк. Тя леко му кимна. — Извинявай, че ви прекъснах, Стив.
— Няма проблем. Не напредваме много. Тази вечер Доминик не успява да постигне това, което искам от нея. Сядай, Хауърд. Колко е часът, по дяволите?
— Девет и половина. Ако ще стоите до късно, искаш ли да ви поръчам вечеря?
— Не знам. Да изпушим по цигара.
Бараката беше с небоядисано дюшеме и голи дървени греди. В единия ъгъл грееше чугунена печка. Малъри се движеше вътре като феодален господар, с петна от глина по челото си. Пушеше нервно, кръстосвайки помещението.
— Искаш ли да се облечеш, Доминик? — попита той. — Едва ли ще успеем да свършим нещо повече тази вечер. — Тя не отговори. Стоеше и гледаше Роурк. Малъри стигна до дъното на стаята, обърна се рязко и се усмихна на Роурк: — Защо не си идвал тук досега, Роурк? Разбира се, ако съм много зает, ще те изхвърля. Между другото, какво правиш тук по това време?
— Прииска ми се да погледна строежа тази вечер. Не можах да дойда по-рано.
— Това ли искаш, Стив? — попита внезапно Доминик. Свали халата и отиде гола до постамента. Малъри премести поглед от нея към Роурк и обратно към нея. Видя точно това, което се опитваше да види цял ден. Тялото й стоеше пред него изпънато и напрегнато, с изправена назад глава, с ръце отстрани и длани, сочещи навън, както бе стояла дни наред. Но сега тялото й беше живо, толкова неподвижно, че сякаш тръпне и изрича онова, което той иска да чуе: гордо, почтително, очаровано отдаване на някакво нейно видение. Това бе мигът преди фигурата да се залюлее и пречупи, мигът, докоснат от отразеното й видение.