Цигарата на Малъри литна в стаята.
— Стой така, Доминик! — изкрещя той. — Задръж! Задръж!
Той бе до стенда си, още преди цигарата да падне на земята.
Малъри заработи. Доминик стоеше без да помръдне, а Роурк се изправи срещу нея, облегнат на стената.
През април стените на Храма се издигнаха на начупени линии над земята. В лунните нощи излъчваха мека, приглушена, подводна светлина. Високата ограда стоеше на стража около тях.
След работния ден четирима души често оставаха на строежа — Роурк, Малъри, Доминик и Майк Дъниган. Майк се бе хващал на работа на всеки един от строежите на Роурк.
Четиримата оставаха заедно в дървената барака на Малъри, след като всички други си бяха тръгнали. Мокро платно покриваше незавършената статуя. Вратата на бараката беше отворена, за да влиза топлината на пролетната нощ. Отвън висеше клон на дърво с три нови листа на фона на черното небе. Звездите потрепваха като водни капчици по ръбовете на листата. В бараката нямаше столове. Малъри приготвяше хотдог и кафе на чугунената печка. Майк седеше на постамента за модела и пушеше лула. Роурк лежеше на пода, облегнат на лакти. Доминик седеше на кухненска табуретка, наметната с тънък копринен халат. Стъпваше боса на дъските.
Не говореха за работата. Малъри разказваше неприлични историйки и Доминик се смееше като дете. Не си казваха нищо особено, произнасяха изречения, които имаха смисъл само заради звученето на гласовете и топлото веселие, заради спокойствието на пълния отдих. Бяха просто четирима души, на които им е добре заедно. Стените, издигащи се в мрака отвъд отворената врата, бяха причината за техния отдих и им даваха усещане за лекота. Всички заедно работеха за тази сграда. Тя бе като тиха хармония, на чийто фон звучаха гласовете им. Роурк се смееше така, както Доминик не го бе чувала да се смее никъде другаде, с отпуснати и подмладени устни.
Оставаха до късно през нощта. Малъри наливаше кафе в сбирщина пукнати чаши. Ароматът на кафето се сливаше с аромата на пролетните листа.
През май строежът на хотел „Аквитания“ бе спрян.
Двама от собствениците загубиха всичко на фондовата борса; парите на трети бяха блокирани от съдебно дело за оспорвано наследство; четвърти незаконно присвои дяловете на друг. Съдружието се разпадна в лавина от съдебни дела, които щяха да се точат години. Сградата трябваше да чака недовършена.
— Ще оправя нещата, дори ако се наложи да убия няколко от тях — каза Кент Лансинг на Роурк. — Ще я изтръгна от ръцете им. Някой ден двамата с теб ще завършим хотела. Но ще отнеме време. Вероятно дълго време. Няма да ти казвам да бъдеш търпелив. Хора като теб и мен оцеляват след първите си петнадесет години, защото се сдобиват с търпение на китайски екзекутор и кожата им става като броня на боен кораб.
Елсуърт Тухи се засмя, сядайки на ръба на бюрото на Доминик.
— Недовършената Симфония, слава богу — каза той.
Доминик използва израза в своята рубрика. „Недовършената Симфония в южната част на Сентръл Парк“, написа тя, но спести „слава богу“. Прозвището стана популярно. Посетителите се заглеждаха в странния скъпоструващ строеж на централната улица, зеещ с празни прозорци, полуизмазани стени и голи греди и питаха защо е изоставен. Хора, които никога не бяха чували за Роурк или за историята на строежа, се подсмихваха и отговаряха: „О, това е Недовършената Симфония.“
Късно през нощта Роурк заставаше от другата страна на улицата, под дърветата в парка, и гледаше черната мъртва грамада сред осветените сгради от градския силует. Ръцете му се раздвижваха, сякаш усещаха глинения макет; дланта му се насочваше към начупената стена, но инстинктивното завършващо движение срещаше само въздух.
Понякога си налагаше да обикаля из строежа. Ходеше по разклатени дъски над бездната, прекосяваше стаи без таван и стаи без под, към зеещите ръбове, където носещите греди стърчаха като кости през разкъсана кожа.
В една стаичка в задната част на приземния етаж живееше стар пазач. Познаваше Роурк и го оставяше да се скита из строежа. Веднъж старецът пресрещна Роурк и неочаквано каза: