— Някога имах син… почти. Роди се мъртъв.
Нещо го накара да изрече тези думи. Погледна към Роурк, без да е напълно сигурен какво е искал да каже. Но Роурк се усмихна със затворени очи и сложи ръка на рамото на стареца. После си тръгна.
Ходеше там само през първите седмици. После си наложи да забрави „Аквитания“.
Една октомврийска вечер Роурк и Доминик обхождаха заедно завършения Храм. Оставаше седмица до официалното му откриване, насрочено за деня след завръщането на Стодард. Никой не го бе виждал, освен хората, които работиха на строежа.
Беше ясна и притихнала вечер. Около Храма цареше пустота и тишина. Червените отблясъци от залеза по варовиковите стени бяха като първи утринни лъчи.
Дълго гледаха Храма. После влязоха вътре и застанаха пред мраморната статуя, без да си проговорят. Сенките в изваяното пространство наоколо сякаш бяха оформени от същата ръка, която бе изваяла и стените. Гаснещата светлина изтичаше в овладян ред, като отделни изречения от реч, в която се включват един след друг елементите на стените.
— Роурк…
— Кажи, скъпа?
— Не… нищо…
Тръгнаха към колата. Ръката му стискаше китката й.
XII
Откриването на Храма на Стодард беше обявено за 1 ноември следобед.
Рекламният посредник беше свършил добра работа. Хората говореха за събитието, за Хауърд Роурк, за архитектурния шедьовър, който градът очакваше.
Сутринта на 31 октомври Хоптън Стодард се върна от околосветското пътешествие. Елсуърт Тухи го посрещна на пристанището.
Сутринта на 1 ноември Хоптън Стодард публикува кратко изявление, че няма да има откриване, без да даде никакво обяснение.
Сутринта на 2 ноември в „Ню Йорк Банър“ излезе рубриката „Един тих глас“ на Елсуърт М. Тухи със заглавие „Кощунство“. Там пишеше следното:
Не е наша работа — ако перифразираме един философ, когото не харесваме — да бъдем мухоловки, но когато някоя муха си внуши, че е велика, най-добрите от нас трябва да се унижат и да се заемат с малко изтребване.
Напоследък много се говори за някой си Хауърд Роурк. Тъй като свободата на словото е наше свещено наследство и включва свободата човек да си губи времето, не би имало нищо лошо в тези приказки — като изключим факта, че има толкова много занимания, далеч по-полезни от това да се говори за човек, който изглежда няма никакви заслуги, освен една започната и недовършена сграда. Не би имало нищо лошо, ако смешното не бе станало трагично — и мошеническо.
Хауърд Роурк — както повечето от вас не са чули и вероятно няма да чуят — е архитект. Преди година му беше поверена изключително отговорна поръчка. Поръчано му бе да издигне величествен паметник в отсъствието на собственика, който вярваше в него и му даде пълна свобода на действие. Ако терминологията на нашето наказателно право може да се приложи в сферата на изкуствата, трябва да кажем, че направеното от г-н Роурк е равностойно на духовна кражба.
Изтъкнатият филантроп г-н Хоптън Стодард възнамеряваше да подари на град Ню Йорк Храм на Религията — катедрала без конкретна религиозна деноминация, символизираща духа на човешката вяра. Онова, което построи г-н Роурк, може да се използва за склад — макар че всъщност не изглежда практично. Може да е публичен дом — за което е по-подходящо, като имаме предвид скулптурната украса. Но определено не е храм.
Сякаш преднамерена зла воля е опорочила всичко в тази сграда, свързано с представата за религия. Вместо да бъде аскетично затворен, самозваният храм е широко отворен, като бар в Дивия Запад. Вместо настроение на почтителност и покаяние, подхождащо на място, където човек съзерцава вечността и осъзнава нищожността на човека, тази сграда внушава разгулен оргиен екстаз. Вместо линии, устремени към небето, каквито изисква самата същност на храма като символ на стремежа на човека към нещо по-висше от нищожното му его, тази сграда е горделиво хоризонтална, с корем в калта. По този начин тя заявява привързаността си към плътското и прославя грубите удоволствия на плътта над тези на духа. Статуята на голото женско тяло на място, където хората идват да търсят извисяване, говори сама за себе си и не се нуждае от коментар.