Имаше и малцина, които дойдоха, видяха и се насладиха мълчаливо на храма. Но те бяха от онези, които не участват в обществени дебати. Остин Хелър написа гневна статия в защита на Роурк и на Храма. Но той не беше авторитет нито в архитектурата, нито в религията и статията му потъна в бурята.
Хауърд Роурк не предприе нищо.
Поискаха му изявление и той прие група репортери в кантората си. Говори спокойно:
— Нямам какво да кажа за моята сграда. Ако забъркам буламач от думи, с който да залея мозъците на хората, ще обидя и тях, и себе си. Но се радвам, че дойдохте тук и имам какво да кажа. Искам да помоля всеки човек, който се интересува от случая, да отиде и да види сградата, да я разгледа и да използва своите думи и своя собствен ум, ако желае да говори.
„Банър“ публикува интервюто по следния начин: „Г-н Роурк, който изглежда е любител на публичността, прие репортерите с арогантно безочие и заяви, че умът на обществото е буламач. Не искаше да говори, но сякаш беше съвсем наясно с рекламните възможности на ситуацията. Единственото, на което държи, както обясни самият той, е сградата му да бъде видяна от възможно най-много хора.“
Роурк отказа да наеме адвокат, който да го представлява на предстоящия процес. Каза, че сам ще се защитава и отказа да обясни точно как възнамерява да се защитава, въпреки гневните протести на Остин Хелър.
— Остин, има правила, които съм напълно съгласен да спазвам. Нося същите дрехи, каквито носят всички, ям същата храна и използвам същото метро. Но има неща, които не мога да правя по техния начин — и това е едно от тях.
— Но какво знаеш ти за съдилищата и законите? Той ще спечели.
— Какво ще спечели?
— Делото.
— Какво значение има делото? Не мога да направя нищо, за да му попреча да промени сградата. Тя е негова. Може да я взриви или да я превърне във фабрика за лепило. Може да го направи независимо дали ще спечеля делото или не.
— Но ще вземе парите ти и ще го направи с тях.
— Да. Може да вземе парите ми.
Стивън Малъри не казваше нищо. Но изражението му беше както вечерта при първата им среща с Роурк.
— Стив, кажи нещо, ако ще ти е по-лесно — каза му веднъж Роурк.
— Няма за какво да говоря — отвърна равнодушно Малъри. — Казах ти, че не вярвам да те оставят да оцелееш.
— Глупости. Излишно е да се страхуваш за мен.
— Не се страхувам за теб. Каква полза? Проблемът е друг.
Дни по-късно той седна на рамката на прозореца в стаята на Роурк и се загледа надолу към улицата. Изведнъж каза:
— Хауърд, помниш ли какво ти казах за звяра, от който се страхувам? Не знам нищо за Елсуърт Тухи. Не съм го виждал никога, преди да стрелям срещу него. Само бях чел статиите му. Хауърд, стрелях по него, защото мисля, че той знае всичко за този звяр.
Доминик дойде в стаята на Роурк вечерта, след като Стодард обяви съдебния иск. Не каза нищо. Остави си чантата на масата и започна бавно да си сваля ръкавиците. Изглежда искаше да удължи познатото движение тук, в неговата стая. Гледаше надолу, в пръстите си. После вдигна глава. Сякаш й бе известно неговото най-тежко страдание, сякаш то бе и нейно и тя го понасяше точно по този начин, хладно, без утешителни думи.
— Грешиш — каза той. Можеха да си говорят един на друг, продължавайки разговор, който не са започвали. Гласът му беше благ. — Не се чувствам така.
— Не държа да знам.
— А аз искам да знаеш. Онова, което ти си мислиш, е много по-лошо от истината. Струва ми се, че за мен няма значение — нека го разрушат. Може би толкова много боли, че дори не усещам болка. Но едва ли е така. Ако искаш да споделиш болката с мен, не поемай повече, отколкото съм поел аз. Не съм способен да страдам цялостно — никога не съм изпитвал такова страдание. Усещам го навътре до някаква точка, но там то спира. И докато я има тази недокосната точка, болката не е истинска. Не бива да гледаш така.
— Къде спира?
— Дотам, че мога да не мисля за нищо и да не чувствам нищо, освен че съм проектирал този храм. Аз го построих. Другото не е толкова важно.
— Не трябваше да го строиш. Не биваше да го оставяш на този произвол.
— Няма значение. Дори няма значение, че ще го унищожат. Важното е, че е съществувал.
Тя поклати глава.
— Виждаш ли от какво се опитвах да те спася, когато отклонявах поръчки от теб?… Исках да предотвратя такива неща… Никой няма право да живее в твоя сграда… няма право да те докосва… по никакъв начин…