Процесът на Хоптън Стодард срещу Хауърд Роурк започна през февруари 1931 г.
Съдебната зала беше толкова пълна, че реакциите на публиката се свеждаха до бавно люлеене на главите на зрителите, ленива вълна, като тръпка под дебела и опъната тюленова кожа.
Преобладаваше кафявият цвят, сред който се мяркаха пастелни петна. Множеството приличаше на плодова торта с резени от всички професии, а сметаната на върха бяха богатите и известни архитекти от АГА. Имаше изтъкнати мъже и издокарани жени със стиснати устни; всяка жена сякаш разполагаше с изключителна собственост върху изкуството, практикувано от придружаващия я мъж и пазеше монопола си, хвърляйки презрителни погледи към другите. Почти всички се познаваха. В залата цареше атмосфера на конгрес, премиера и семеен пикник. Имаше усещане за „нашата група“, „нашите момчета“, „нашето шоу“.
Стивън Малъри, Остин Хелър, Роджър Енрайт, Кент Лансинг и Майк седяха заедно в един ъгъл. Опитваха се да не се оглеждат наоколо. Майк се притесняваше за Стивън Малъри. Не се отдалечаваше от Малъри, настоя да седне до него и го поглеждаше всеки път, когато до тях стигаше някоя особено дразнеща реплика. Накрая Малъри се усети и каза:
— Не се притеснявай, Майк. Няма да крещя. Няма да застрелям никого.
— Внимавай за стомаха си, хлапе — каза Майк. — Само внимавай за стомаха си. На човек може да му стане лошо и без да иска.
— Майк, помниш ли онази нощ, когато стояхме толкова до късно, че почти се развиделяваше, бензинът в колата на Доминик беше свършил, нямаше автобуси и всички решихме да се приберем пеша, и когато първият от нас се прибра у дома, слънцето бе огряло по покривите?
— Така беше. Ти се сещаш за това, а аз — за гранитната кариера.
— Каква гранитна кариера?
— Случка, която на времето силно ме разстройваше, но по-късно се оказа, че е без значение.
През прозорците се виждаше небето, бяло и плоско като замръзнало стъкло. Светлината сякаш се излъчваше от преспите сняг по покривите и корнизите. На това неестествено осветление всичко в залата изглеждаше разголено.
Съдията седеше прегърбен на високата скамейка и имаше вид на заспал. Дребното му лице бе сбръчкано и добродетелно. Държеше ръцете си изправени пред гърдите, с притиснати върхове на пръстите. Хоптън Стодард не беше в залата. Представляваше го неговият адвокат, красив и висок мъж, сериозен като посланик.
Роурк седеше сам на масата на защитата. Множеството го огледа втренчено и гневно отвърна поглед, тъй като любопитството остана неудовлетворено. Не изглеждаше нито смазан, нито предизвикателен. Беше безучастен и спокоен. Нямаше вид на публична личност на публично място. Държеше се като човек, който е сам в стаята си и слуша радио. Не си водеше бележки, на масата пред него нямаше листове, имаше само голям кафяв плик. Тълпата би простила всичко, само не и поведението на човек, който остава безразличен към вибрациите на огромното й колективно презрение. Някои бяха готови да проявят съжаление към него, но след първите няколко минути всички го намразиха.
Адвокатът на ищеца изложи иска с кратко въвеждащо изявление: вярно е, призна той, че Хоптън Стодард е дал на Роурк пълна свобода да проектира и построи Храма; но г-н Стодард съвсем ясно е казал, че иска да бъде построен храм; въпросната постройка не може да се приеме за храм по никакви стандарти, което ищецът предлага да докаже с помощта на най-големите авторитети в областта.
Роурк се отказа от правото си на уводни думи към съдебните заседатели.
Първият свидетел, призован от ищеца, беше Елсуърт Монктън Тухи. Той седна на ръба на свидетелския стол и се облегна назад, на крайчеца на гръбнака си; вдигна единия си крак и го постави хоризонтално върху другия. Изглеждаше развеселен, но успя да създаде впечатлението, че е благовъзпитан, за да няма отегчен вид.
Адвокатът изчете дълъг списък, изброяващ професионалните квалификации на г-н Тухи, включително броя продадени екземпляри от неговата книга „Проповеди върху камък“. След това прочете на глас статията на Тухи „Кощунство“ и го помоли да заяви дали той е авторът. Тухи отвърна утвърдително. Последва списък от въпроси на ерудитски език за архитектурните качества на Храма. Тухи доказа, че такива липсват. Последва исторически преглед. Говорейки спокойно и небрежно, Тухи направи кратко описание на всички известни цивилизации и техните прочути религиозни паметници — от инките през финикийците до Великденските острови. Посочваше по възможност датите, на които тези паметници били започнати и датите на завършването им, броя на работниците, наети за строежа и приблизителните разходи в американски долари. Залата слушаше като замаяна.