Оставиха го да живее. Доживя да мрази улиците на града, който бе мечтал да построи отново. Седеше на бюрото в празния си офис, неподвижен, отдаден на бездействие и очакване. Доживя да прочете в добронамерена вестникарска статия за „покойния Хенри Камерън“. Започна да пие тихо, постоянно, без мярка, понякога по цели денонощия. При споменаването на името му за някоя поръчка хората, които го доведоха до това състояние, казваха: „Камерън ли? По-скоро не. Пияница е, затова няма работа.“ Доживя да смени офиса, заемащ три етажа от престижна сграда, с едноетажен офис на по-евтина улица, после с апартамент далеч от центъра, и накрая с три стаи с прозорци към вентилационна шахта, близо до Батареята. Избра тези стаи, защото с лице, притиснато към прозореца на кабинета си, можеше да вижда покрива на „Дана Билдинг“ над една тухлена стена.
Хауърд Роурк поглеждаше към „Дана Билдинг“ през прозорците, спирайки на всяка площадка, докато изкачи шестте етажа до офиса на Хенри Камерън. Асансьорът не работеше. Стълбището някога е било боядисано в канцеларско зелено; остатъци от боята проскърцваха под подметките. Роурк се изкачи бързо, като за уговорена среща, с папка чертежи под мишница и очи, приковани в „Дана Билдинг“. Сблъска се с човек, който слизаше по стълбите. Това му се случваше често през последните два дни; ходеше по улиците загледан нагоре, без да забелязва нищо друго, освен сградите на Ню Йорк.
В тъмното преддверие в офиса на Камерън имаше бюро с телефон и пишеща машина. Измършавял човек с посивяла коса, по риза и с отпуснати тиранти, седеше на бюрото. Пишеше на машината съсредоточено, с два пръста и с невероятна скорост. Слаба електрическа крушка хвърляше петно жълта светлина на гърба му, върху прилепналата влажна риза.
Роурк влезе, човекът бавно повдигна глава. Погледна го, без да каже нищо. Чакаше, остарелите му очи бяха изморени, непитащи, безразлични.
— Бих искал да видя г-н Камерън — каза Роурк.
— Така ли? — каза човекът равнодушно. — За какво?
— За работа.
— Каква работа?
— Проектиране.
Мъжът продължи да го гледа безизразно. Не беше чувал отдавна такава молба. Най-после стана, без да каже нито дума, затътри се към вратата зад себе си и влезе.
Остави вратата полуотворена. Роурк го чу как изрече провлечено:
— Г-н Камерън, вън има един тип. Казва, че търси работа тук.
Отвърна му силен, ясен глас, който не издаваше възрастта на собственика си:
— Какъв глупак, дявол да го вземе! Изхвърли го… Чакай! Кажи му да влезе!
Старецът се върна, отвори вратата и мълчаливо посочи с глава към нея. Роурк влезе. Вратата се затвори зад него.
Хенри Камерън седеше зад бюрото в дъното на дълга, празна стая. Седеше с лакти, опрени на бюрото, със сключени отпред ръце. Косата и брадата му бяха черни като въглен, с проблясващи бели косми. Мускулите на късия му дебел врат изпъкваха като въжета. Ръкавите на бялата риза бяха навити над лактите. Голите му ръце бяха корави, силни и кафяви. Имаше широко лице с твърда плът, сякаш обработена под високо налягане. Очите му бяха тъмни, млади, пълни с живот.
Роурк застана на прага. Двамата се гледаха през дългата стая.
Светлината от вентилационната шахта беше сива. Прахът, покрил чертожната маса и няколко зелени папки, приличаше на ситни кристали, натрупани от светлината. Но на стената между прозорците Роурк видя закачена рисунка. Беше единствената рисунка в стаята — рисунка на небостъргач, какъвто нямаше на света.
Роурк първи отмести поглед и го насочи към рисунката. Прекоси кабинета, спря пред нея и я загледа. Камерън го проследи с очи. Тежкият му поглед бе като дълга, тънка игла, прикрепена в единия край и описваща бавно окръжност с връх, здраво забит в тялото на Роурк. Камерън се вгледа в оранжевата коса, в ръката, вдигната с длан към рисунката с леко свити пръсти, застинали не в движение, а в молба или за да хванат нещо.
— Е? — каза най-после Камерън. — Да говориш с мен ли дойде, или да гледаш рисунки?
Роурк се обърна към него.
— И двете.
Отиде до бюрото. Роурк винаги караше хората да забравят собственото си съществуване; но Камерън внезапно си даде сметка, че никога не се бе чувствал толкова истински, колкото под будния поглед, вторачен в него.
— Какво искаш? — каза рязко Камерън.
— Бих искал да работя за вас — отвърна тихо Роурк. Гласът му изрече: „Бих искал да работя за вас.“ Тонът на гласа каза: „Ще работя за вас.“